петък, 28 март 2014 г.

Сладко от малини

            Беше ветровита априлска вечер, когато се прибираше от банката с вкисната физиономия. Всичките пари, които леля му му бе изпратила, бяха отишли за погасяване на онзи безсмислен заем, който бе изтеглил преди година. Вече бе отлагал твърде много и се наложи да върне много пари наведнъж.
            Бе си купил пиaно. Той и пиaно. Къде му беше ума?! Та той дори не можеше да чете ноти?! Дори не разбираше от солфеж, да не говорим за това колко бе сакат в ръцете… И въпреки това си взе пиано.
            Някак този музикален инструмент му напомняше за къщата на баба му и дядо му, отдавна продадена на безценица заради кризата. Когато беше малък, дядо му винаги му свиреше различни мелодии. Закупи си пианото, защото се надяваше старата къща да придобие от същия омагьосващ аромат. Не се получи. И все пак сърце не му даде да го продаде.
            Единствените пари, с които разполагаше бяха десетте лева, спестени от семестриалната такса. Месеца се очертаваше труден
            По път за вкъщи мина през близкия супермаркет и си взе няколко хляба, така да има, ако нещо се случи с останалите му пари. Винаги трябваше да се застраховаш за такива моменти.
            Прибра се в скромния си апартамент, метна хляба на масата и се гмурна леглото. Нямаше желание да пуска компютъра, нито си бе платил интернета, така че всичко, което можеше бе да съзерцава тавана.
            Дните му минаваха като месеци. Скучното му ежедневие в университета по икономика изяждаше всяка усмивка. По цял ден имаше занятия и се връщаше чак по-тъмно.
            Следващата седмица обаче се случи нещо странно. Тъкмо се прибираше капнал от умора и интуитивно се качваше по стълбите, когато за малко не се спъна в някакъв буркан.
            Добра се със сетни сили до лампата и цялото стълбище светна.
            Пред вратата му наистина имаше буркан. Малко бурканче с малиново сладко, както установи след като потопи пръст в него и опита.
            Нещо в него се съживи. Не знаеше кога го е оставил там, но ето че и на него му се усмихваше съдбата от време на време. Сияеше от радост. Не беше вкусвал друго освен хляб от вече седмица и това малко бурканче му спасяваше живота!
            Като светкавица се спусна към кухнята и извади две филийки, с две бързи намазвания пред него се намираше истинско пиршество.
            В началото посегна да ги изяде от раз, но се спря. Трябваше да им се наслади напълно. Трябваше да се отнесе с тях като с угощение.
            Отхапа една хапка и се потопи във вкуса на малините. Те нежно танцуваха балет с остарелия мухлясал хляб и тази наслада, която изпитваха вкусовите му рецептори не можеше да се сравни с никоя пържола или течен шоколад. Божествено! Амброзия!
            Не изяде цялото бурканче, реши да си похапва малко по-малко. Въпреки всичките му опити за пестене след няма и седмица бурканчето напълно беше привършило и той пак беше останал само на хляб.
            Един ден след това пред вратата си намери друго бурканче. Това вече беше странно. Ако първото бурканче можеше да го смята за едно от онези чудеса, за които трябва да благодариш на собствената си къса памет, то второто си беше оставено там нарочно. С цел.
            Гладът надделя и той прибра и това сладко от малини в дома си.
            Когато обаче намери трето бурканче любопитството му преля и той реши да разкрие кой е този анонимен благодетел.
            В деня след като свърши сладкото напусна университета по-рано и се затича към вкъщи. Там щеше да издебне анонимния си ангел пазител и да му благодари от все сърце.
            В главата му се загнезди една определена мелодия. Пиано се смесваше се с градския шум и той се пренасяше малко по-малко някъде другаде. Изпита същото чувство, което бе изпитвал като малък. Онова щастие и лекота, за която парите не означаваха нищо и единственото, което ти трябва е слънцето и щипка свободно време.
            Не осъзна кога. Не осъзнаваше защо. Просто по едно време звуците престанаха да са в главата му. Идваха от друго място. Пианото беше толкова игриво, толкова изящно. Звуците толкова кристални.
            В един момент се оказа тайно надничащ в собствения си апартамент.
            Момиче с дълга до кръста чуплива коса, облечено в лятна рокля, приличащо повече на ангел от колкото на човешко същество, стоеше на малката му табуретка и играеше по пианото. За нея изглеждаше като детска игра, но мелодията, която свиреше, караше неговият свят да се размива на различни цветове, да се завихря във водовъртеж и да го корабокрошира в непознати води.
            Усещаше онази мека топлина от домашната камина, каквато винаги имаше при баба му и дядо му. Онова късче уют, което бе търсил толкова време.
            Излегна се на стената и заслуша. Не му беше нужен дом, за да се почувства като вкъщи. Всичко от което се нуждаеше беше малко музика и бурканче сладко от малини.

Creative Commons License
Сладко от малини by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.

сряда, 26 март 2014 г.

Шоколадовата Лейди

            Часовникът удари точно 20:00, когато Шоколадовата Лейди прекрачи входа на малката библиотека. Беше облечена във виненочервен пуловер и дълга пола до глезените. Гарвановочерната ѝ коса, изящно подстригана, стигаше до рамената ѝ, докато по-дългият ѝ бретон, беше ефирно перфориран с малка черна фиба.
            „Изключителна, както винаги.“ – помисли си той и се опита да не покаже широката си усмивка.
            Шоколадовата лейди бе редовен посетител. Винаги идваше към осем вечерта и оставаше до самото затваряне на библиотеката. Никога не взимаше книги за вкъщи, четеше само на място. А четеше всичко, от Чехов до Достоевски, от Джек Лондон до Приказките на братя Грим.
            Особеното при нея беше, че всеки път, когато идваше, си носеше по един шоколад. Всеки път различен, но все пак той беше забелязал, че този с бадеми ѝ беше любимият. Явно шоколадът и книгите доста си пасваха. На лицето ѝ винаги имаше изписано блаженство.
            Първите пъти когато дойде, той много се притесняваше за книгите и вероятните следи от шоколад по тях, но нито веднъж не успя да намери такива. Тя също беше ценител. Умееше да общува с тях.
 Шоколадовата Лейди, както ѝ излезе прякор между персонала, остави чантата си на любимото си място за четене - до изкуствената камината и се приближи към него.
            -- Обичайното? – попита я той и грейна като слънце. Нещо в това момиче го зареждаше с енергия и караше сърцето му да тупти като барабан.
            -- Да. Обичайното. – потвърди тя с нейния басов и дрезгав глас. – Късо кафе, без захар и с малко канела.
            Тук не сервираха напитки, но той правеше изключения за нея. Колегите му често казваха – „Право е момичето, книгите и шоколада най-много си отиват с кафе, силно при това!“. Той бе взел това доста при сърце, защото специално за нея бе купил изискано вносно кафе от Бразилия, не онези боклуци, които ги продаваха по супермаркетите. Не знаеше кое точно кафе върви с шоколад, но предполагаше, че колкото по-силно е то, толкова повече се смесва с какаото.
            Занесе ѝ кафето, както беше прието с чинийка и малка лъжичка, въпреки че в него нямаше захар. Тя четеше „Дамата с рентгеновите очи“ и отчупваше парче млечен шоколад. Начина, по който се наслаждаваше на парчето шоколад – със затворени очи, все едно вдишва аромата на цвете. Тази гледка го караше да изтръпва.
            Обърна се посрамен, без тя да е го видяла и отиде да си върши работата. Оставаше му още малко инвентаризация.
            Тъкмо проверяваше колко книжки за деца са зачезнали през последната година, когато зад себе си чу плътния ѝ глас и веднага се обърна.
            -- Господине, ако можехте да живеете в една книга до края на живота си, коя бихте избрал? –попита тя, докато размахваше рязко ръце, чертаейки въображаеми светове.
            Той напълно се стъписа. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да отвърне, това не се беше случвало преди. Никога не си бяха говорили. Не можеше да мисли трезво, единственото нещо, което му беше на ума бе…
            -- Шоколадовата Лейди… - след секунда осъзна, че го е казал на глас. Сърцето му биеше яростно и целият се изчервяваше. Имаше един шанс да направи добро впечатление, а оплеска всичко…
            -- Това звучи интересно. – усмихна се тя широко. – Кой е авторът? Никога не съм чувала за книжката, но щом ви е грабнала толкова много, сигурно си заслужава.
            -- Тя не е много известна… - успя да скалъпи той. – Забравил съм му името, но историята наистина си я биваше… Ами вие, госпожице?
            -- Труден въпрос, честно да ви кажа. Понякога искам да съм златотърсач в Аляска, друг път мечтая да съм изискана дама по времето на барока или пък проста крепостна селянка в Москва. Трудно ми е да си избера само един живот. Ами представете си…
            Разговорът продължи до след полунощ. Двамата си представяха различни книги, понякога навлизаха в исторически събития или пък напълно се отплесваха в някакъв фентъзи роман. Пътуваха заедно из толкова различни светове, че времето спираше да тече и те се чувстваха като мореплаватели откриващи нови континенти и изследващи нови морета. Нощта минаваше плавно и запленяващо, единствено угасването на тока, заради новия режим успя да ги прекъсне.
            -- Много се извинявам! Наистина много съжалявам! – изстена тя, когато останаха в пълен мрак.
            -- Не съжалявайте за нищо, госпожице! Та времето прекарано с вас беше прекрасно! – отвърна и той, още пиян от всичките тези емоции.
            Някъде в чекмеджето на бюрото си успя да напипа една свещ и с помощта на запалката му в стаята грейна слаба мъждукаща светлина.
            -- Но сега как ще се приберете? – рече тя притеснено и го погледна с големите си очи, пълни с тревога.
            -- Ще взема такси. – отговори ѝ той. – По това време, все ще намеря някой шофьор да иска да ме закара до другия край на града…
            -- Но вие толкова ли далече живеете? Не, не и не. Аз живея отсреща. Бъдете ми гост за тази вечер. Тъкмо ще опитате от шоколадовата ми торта. Всички казват, че е да си оближеш пръстите!
            -- Но, госпожице, аз не мога…
            -- Разбира се, че можете! – прекъсна го тя и го хвана за ръка. – Само вземете някакви свещи, защото вкъщи нямам.
            Апартаментът и беше много уютен, въпреки че слабата светлина от свещите не му позволяваше да огледа добре.
            Нещо липсваше обаче.
            -- Защо нямате нито една книга? – попита той, докато тя се губеше някъде в тъмнината.
-- Книгите са като животните. Както животните принадлежат в природата, така и книгите принадлежат в библиотеките. Там е домът им. Не можеш просто ей така да отвлечеш някого. – провикна се тя от другата стая.
            Това правеше него нещо като горски на резервата от книги. Усмихна се. Никога не беше приемал така нещата.
            След няма и минута тя се върна с парче торта, цялата шоколадова и с парченце портокал отгоре. Толкова вкусно изглеждаше.
            -- Надявам се да ви хареса. – каза приветливо Шоколадовата Лейди със същия плътен и басов тон.
            За момент си помисли да изяде тортата, но ръката му не помръдваше. Ами ако отхвърли тортата, щеше ли тя да го приеме като все едно е отхвърлил нея? Шоколадовата глазура, която покриваше сладкиша имаше ли нещо общо със снежнобялата ѝ кожа? Портокаловото парченце символизира ли дълбоките ѝ кафяви очи? Не! Не можеше да го направи. Не можеше. Просто трябваше да стане и да си тръгне. Да избяга. Да отиде другаде, да отиде някъде надалеч.
            Изхвърча през вратата на апартамента без дори да погледне домакинята. Беше толкова изплашен. Това замъгляваше преценката му. Тялото му само тичаше към най-близкото такси.
            На следващия ден се обади, че е болен и няма да ходи на работа. Затвори бързо без дори да чуе пожеланията за бързо оздравяване от колегите си.
            Стоеше си вкъщи и гледаше секцията си пълна с книги. Затворени против волята им, купени като роби от робовладелците в книжарницата. Какъв ценител на книгите беше той, когато ги държеше затворени в мрачния му апартамент, когато единственото нещо, което те искаха беше да бъдат четени и разлиствани.
            Отиде на работа влачейки няколко колички, всяка от тях пълна с книги. Всичките бяха добре запазени и дори не изглеждаха четени.
            На бюрото му имаше малко парче торта. Беше толкова красива. Като произведение на изкуството. Имаше шоколадова глазура, а отгоре пишеше с течен шоколад – Мечтай! Колежката му каза, че преди час самата Шоколадова Лейди я е донесла и е оставила малка бележка.|

            Извинявай, ако моята невзрачна тортичка не е била достойна за теб. Не съм искала да те обидя. Затова се постарах и дадох всичко от себе си и направих тази. Надявам се поне тази да ти хареса. Не е като твоето кафе, още аромата да те подканва да отпиеш, но дай ѝ шанс, защото е направена с любов.

            Една сълза се стече по бузата му и той награби с ръка от тортата. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал. Като феерия от цветове се смесваха различните блатове. Това беше и първият път в живота си, в който опита шоколад.
            Предметите в полезрението му започнаха да се размазват, но той все пак успя да прекоси улицата и да се облегне на вратата ѝ. С финално усилие почука и се сгромоляса на входа. Последното нещо, което си спомняше беше, че се опита да избърше шоколада от лицето си, за да не изглежда толкова нелепо, но не намери сили да го направи. Сънят го отнесе твърде бързо.
            Събуди се в болницата, а до него стоеше тя, Шоколадовата Лейди.
            -- Защо не ми каза, че си болен от диабет, глупчо такъв? – изхлипа тя през сълзи.
            -- Ти винаги си шоколадова, енергична, замечтана. – започна той и нещо  стомаха му сви от притеснение. - Помислих си, че ако ти кажа, магията ще свърши. –  по лицето му се стекоха сълзи. – Поне опитах вкуса на шоколада. – опита се да се пошегува.
            Тя стоеше срещу него и бършеше малките сини поточета от зачервените си очи с ръкав, докато се заливаше от смях.
            -- Всъщност не. Не си опитал истинският вкус на шоколада. – тросна му се тя и игриво се приближи към него. -  За да опиташ вкуса на шоколада, не е дори нужно да ядеш шоколад. – каза тя и се наведе още по-близо. Големите ѝ влажни очи го омагьосваха. Целуна го и се излегна до него на болничното легло.
            Той целият трепереше, но усмивката не слизаше от лицето му.
            -- Това е вкуса на шоколада. – прошепна в ухото му тя. – А сега ще напишеш ли тази книга, за която ми говореше - Шоколадовата Лейди?

Creative Commons License
Шоколадовата Лейди by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.

понеделник, 24 март 2014 г.

Призраци


                Всеки човек има такъв призрак. Всеки! Призракът, който виждате постоянно, срещате се постоянно, прави ви впечатление постоянно, но никога не се запознавате. Нещо ви свързва. Не са местата, на които ходите, нещо друго е. Замисляте се за това от време на време, но никога не стигате до абсолютно решение на загадката.
                Тази история е за един такъв призрак.
                Беше първата дъждовна пролетна вечер за годината. Ароматът на прах и дъжд изпълваше улиците. Хората тичаха наоколо за да  се скрият от пороя, без да осъзнават колко красиво е наоколо и как изпускат живота около  себе си. Тъжна гледка.
                Всъщност всичко беше тъжно през  погледа му. Същите действия се повтаряха ден след ден, въртящи се в омагьосан кръг. Всеки ден ходеше на работа, всеки ден се прибираше вкъщи и всеки ден сядаше на компютъра. Дори от време на време се чудеше дали не посещава същите сайтове, където да чете същите новини, ден след ден.
                И така, тъкмо се прибираше от поредния ден работа и се зачиташе в „Физика на тъгата“, новото модерно четиво, което си беше купил, когато трамваят мина по Алабин, пресече Витошка и зави по граф Игнатиев. За секунда погледна към магазинчето за пица на парче и там я видя - С очила, не много висока, с черна къдрава коса, с прилежна бяла риза и черна вратовръзка на ивица. Винаги носеше пола и високо вдигнати чорапи. Ходеше странно, някак непохватно, но и енергично. Странна симфония от неестествени движения, които се сливаха в прекрасна мелодия.
                Това, разбира се, изобщо не беше първият път, в който я виждаше. Беше се случвало няколко пъти. Веднъж стояха един срещу друг в трамвая, друг път на маса разстояние в „КФС“, трети път в някаква забутана книжарница, ровейки за книги от различни жанрове. Не я познаваше, дори не знаеше как се казва. Въпреки това, тя винаги се настаняваше в мислите му.
                Не разбра какво го прихвана, но слезе на следващата спирка. Затича се с пълна сила към пицата на парче, достатъчно бързо, за да я види как се шмугва в един безистен. Последва я.
                По някое време осъзна, че навън всъщност вали из ведро и водата напълно бе превзела всяко сухо място по тялото му, с една дума бе вир-вода.
                Когато влезе в безистена, тя го очакваше. Гледаше го право в очите и накланяше глава ту наляво ту надясно.
                -- Дай си чадъра. – рече момичето и бръкна право в раницата му и затърси.
                Той не знаеше как да реагира. Не знаеше какво да каже. Никога не си бе представял тя да се обърне, никога не се бе замислял какво ще и каже, как ще се държи, какво ще се случи. Просто стоеше неподвижен и гледаше хипнотизирано действията на момичето.
                -- Ето го. – каза тя след секунда и извади малкото сиво чадърче, на което обратната му страна беше лилава.
                Момичето отвори чадъра, подаде му го и се сгуши в него. Двамата тръгнаха по тъмните улици, които до сега пълни с хора, вече бяха пусти и тихи.
                -- Аз съм Алекс. – каза след известно мълчание момчето и видя кратката ѝ усмивка.
                Тя не отговори. Явно не сметна за нужно.
                Вървяха не повече от половин час, когато момичето извади връзка ключове и отключи вратата на двор. Дворът беше на малка двуетажна къща, която изглеждаше като изтръгната от приказките, ако човек я сравнеше с палатите наоколо.
                -- Това е скромната ми къща. – рече тя със същия незаинтересован глас.
                Пристъпиха навътре, изкачиха стълбите и влязоха в апартамента.
Изглеждаше овехтял, но и много уютен, заради лавиците с книги, каквито имаше на всяка стена. Лакираното дърво и старата хартия си пасваха. Преди да се усети му замириса на чай от липа – любимият му и крехката ръка на момичето вече протегната подаваше ароматната чаша.
                -- Носиш ли я? – попита тя от изневиделица, като го погледна под малките си очила и седна на отсрещния стол.
                -- Какво да нося? – отвърна и той още зашеметен от случващото се.
                -- Книгата. Книгата, която четеше, когато те видях миналата сряда. В трамвая. Спомняш ли си? Беше толкова погълнат от нея, че явно не си забелязал, че те наблюдавах.
                Случката на бързо се случи отново в главата му.
                Опитваше се да чете „Физика на тъгата“, но от другата страна на седалката стоеше тя, красива, невинна и щура по някакъв си неин начин.  Не можеше да откъсне поглед от нея. Не знаеше какво минава през главата му, но след къси разсъждения осъзнаваше, че жената на живота му седи отсреща, красива, елегантна и фина, а можеха никога повече да не се видят. Дори да не се запознаят. Ами ако ѝ каже „Здрасти!“? Тя сигурно щеше да го сметне за някакъв луд и да се премести надалеч…
                Разсея спомена си и я погледна. Погледите им се срещнаха.
                -- Да, нося я. Казва се – Физика на тъгата. – успя да изрече преди думите сами да го напуснат.
                -- Искам това да е последното нещо, което да прочета преди да замина. – думите ѝ бяха внезапни и режещи като нож.
                Та те тъкмо се бяха запознали?! Ами ако между тях пламне любов?! Ами ако тя е тази, която той е търсил толкова време?
                -- Ще ме гледаш ли, докато я чета?
                Той извади книгата от раницата си и ѝ я подаде. След това се облегна назад и отпи от чая си. Не знаеше как тече времето. Чувстваше, че може да стои в този стол и да ѝ се наслаждава завинаги. Не искаше този миг да свърши. Ако свършеше, тя щеше да замине. За къде? Той не знаеше.
                Бяха минали няколко секунди. Той седеше на любимото си място в трамвая и нервно прелистваше книгата си. Срещу него стоеше тя. Красива, изящна, къдрава и прекрасна. Хвърляше ѝ от онези странни погледи, но не знаеше какво да направи. Ами ако ѝ каже „Здрасти!“? Тя сигурно щеше да го сметне за някакъв луд и да се премести надалеч…
                -- Аз съм, Ария. – промълви тя и го погледна неразбиращо.
                -- Не заминавай, моля те! – изрече той, като на автопилот.
                Погледите им се срещнаха за миг, толкова изненадани един от друг, толкова истински и толкова пълни с неизказани чувства.
                Той се наведе към нея и тя впи устни в неговите. Двата призрака се сляха и за миг всичко придоби смисъл.

Creative Commons License
Призраци by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.