Малко любовно откровение (преразказ на Х дъ войд хънтър от една различна гледна точка!)

Моментът, в който се влюбих!
-- Кажи ми, Морис, защо правиш всичко това? Какво те кара да искаш да правиш света по-добро място?- студено изрече Мария и безизразно срещна очите му.
-- Заради нея. Мисля си, че тя би искала това.
-- Досега никога не си ми казвал, че имаш любима, която те чака някъде.- думите й звучаха като стържене на ледени блокове един в друг.
-- Тя не ме чака никъде. Тя отдавна е мъртва.
-- Разкажи ми. Кога се влюби?
-- Странен въпрос ми задаваш. За кога точно и аз не знам. Но мога да ти кажа кога усетих любовта да бушува в сърцето ми.- Морис се замисли нанякъде и по едно време думите просто започнаха да излизат от устата му.- Още работех като инквизитор. Онзи път ме беше наела анти-магьосническа секта. Следях една магьосница вече трета седмица. До онзи момент просто я дебнех, да отиде някъде където няма никой и да я ликвидирам с един изстрел от моя арбалет. Лека по лека обаче почнах да осъзнавам нещо. Всяко нейно действие ми правеше вътрешно впечатление, което малко по-малко се превръщаше в симпатия.
-- Как изглеждаше
-- Погледни се в огледалото... Тя е точно обратното на това, което си ти!- той се засмя леко и после остана усмихнат.- Тя имаше дълга къдрава коса, леко мургаво лице, светеща усмивка и винаги ама винаги беше усмихната като слънце. А да, имаше и сладък белег отзад на врата си. Белегът представляваше слънце!- Морис понечи да покаже, но само при дигането на ръцете си, Мария го изгледа с демонския си безизразен поглед и той реши, че демонстрации не са нужни.
-- Как разбра, че тя е твоето момиче?
-- Това е малко лично... но все пак ти си най-добрият ми приятел...- той погледна малкия наплив към усмивка, който се опита да направи Мария и се засмя.- Всяка вечер гледах как толкова различни хора се опитват да я заговорят. Всеки път нещо в мен се обръщаше наопаки. Облекчението, когато зареше поредния ухажор беше удивително. Тогава не си давах сметка, но сега осъзнавам, че ме наблюдаваше с периферното си зрение. Имах чувството, че тя ме разбира и за това се държи на страна от другите мъже. Подслушвайки разговорите в кръчмата, пиянските й изповеди и деловите й срещи, разбирах все повече и повече и това я правеше все по-близък за мен човек. Доста често започнах да си задавам въпроса „Ами като дойде моментът какво да направя?”. Заживях с мисълта, че този ден няма да дойде...
-- Искаш да ми кажеш, че тя дори не е знаела, че съществуваш през цялото това време? И ти наричаш това любов?- рядко се случваше, но по снежно бялото лице на Мария почти се появи емоция.
-- Няма ли да чуеш историята до край... След още три седмици дойде заветния момент – Съборът на вещиците от култа към природата. Това беше единствения момент, в който можех да я издебна да не е заобиколена. Вече не можех да лъжа сектата, че просто нямам възможност. Те щяха да дръпнат кранчето... Взех си пълното бойно снаряжение и я последвах в гората.
-- Не ми казвай, че си я убил заради парите...
-- Нямаш навика да доизслушваш хората...- Морис я погледна сърдито и продължи.- Не отидох там да я убивам. Отидох за да я предпазя. А накрая завърши точно обратното. Тя предпази мен.
-- Защо какво стана, не спирай де!- лек наплив на гняв се усещаше в гласът на Мария, но само наплив. Гняв нямаше.
-- Когато тя пристигна на събора, всички до един бяха мъртви. Или поне нямаше никой жив. Може да е имало избягали, но беше пълно с трупове. Тя изкрещя „МОРИС, БЯГАЙ, БЪРЗО СЕ РАЗКАРАЙ ОТ ТУК! ТЕ СА ТУК ЗА ТЕБ!”
-- През цялото време тя е знаела, че ти си там и я наблюдаваш?- този път не беше просто опит за учудване, сега Мария беше изумена.
-- Когато успяхме да разменим две три думи, се оказа, че всъщност тя ме е следяла последният месец и половина, а не аз нея. Всичките работи със сектата всъщност са били измислени. За да ме държи под око. Бавно започнах да разбирам флиртовете й, държанието й. Почувствах сърцето си да бие ускорено. И тогава...
-- И тогава? И тогава какво? Не се мотай ами разказвай!
-- И тогава той дойде...
-- Кой той?
-- Мъж на име Грейлок. Запознах се с него в кръчмата, докато я наблюдавах. Тогава ми сподели, че е антиквар. Събирал антики от по-бедните и ги давал на по-властните. Тогава ми се стори, че е съвсем нормален търговец...но не всъщност през цялото време е бил след фамилното ми острие. От тук идва и втората клетва, която дадох на гроба й. Че ще го убия със собствените си ръце!
-- Ами момичето, Морис? Какво стана с момичето?- безизразността на лицето й напълно беше изчезнала. По лицето й беше изписано нетърпение и някаква висша форма на въодушевление.
-- В следващия момент Лиана Вайлд се беше стрелната през него, а Грейлок въпреки светкавичната й скорост я беше хванал за врата. С последния си миг вместо да предпази себе си от последвалата магия, тя предпази мен. Огромни корени изникнаха от земята и ме спасиха от сигурна смърт. Когато те се строполиха върху земята, цялата гора беше повече от мъртва. Животът там все едно изобщо не е съществувал. Единствено мъртви дънери. За мое учудване, Грейлок не ме уби. Просто взе острието и си тръгна. Говореше някакви работи за това как баща ми не ми бил баща и така нататък, но аз вече не го слушах. Стоях вцепенен и гледах безжизненото и тяло. Ако бъда честен, когато лежеше не дишаща в гората, Лиана приличаше точно на теб. Имаше същата бяла коса и мъртвешки поглед. Следващото нещо, което си спомням е как я целунах и след това я изгорих на клада.
-- Това твое правило, че мъртвите трябва да се слеят с вятъра, а?
Морис поклати глава.
-- Искам да те питам нещо. Ако тя беше жива, щеше ли толкова яростно да защитаваш бедните и беззащитните, да вярваш във всички тези добродетели?
-- Ако бъда честен. Не. Това, че тя загина, обезсмърти желанието й. Иначе по това време сигурно щяхме да сме се разделили всеки по своя път и да си спомняме за тези хубави мигове с вътрешна наслада.
-- Значи смъртта й е имала смисъл.- ледено прошепна Мария.
-- Никоя смърт няма смисъл.- заключи Морис и се изправи от кея, на който седяха двамата. С леко навеждане повдигна островърхата си шапка от земята и елегантно попита:
- Ще тръгваме ли? Лично мисля, че доста се застояхме.
Тя леко се изправи и лежерно се обърна към него. Гледаше го студено и някак обикновено. Понечи да върже бялата си косата на плитка, но след секунда се отказа.
Този момент, траещ половин секунда, записан в архивите на вечността, ще остана моментът, в който слънцето изгря в нощта за пръв път от толкова много години.

THE END!

Увод към идната арка!

Животът не винаги е това, което очакваме. Не винаги има ангели, които да се грижат за всеки от нас, малки крилати бебета, които да ни обстрелват с любовни стрели, книга, в която да е предначертана съдбата на света. Понякога нещата не са такива каквито си мечтаем да са. И в този свят не бяха...
Някъде в североизточната част на безкрайното черно нищо, наречено бездна, плуваше огромна топка концентрирано време и пространство. Всъщност и това не е така. Тази огромна топка не плуваше в бездната. Те съществуваха паралелно едно от друго. По точно щеше да е твърдението, че в една част от бездната просто може да се раздере фината материя разделяща сферата с пълното нищо. Не ме разбирайте погрешно! Има и други светове отвъд бариерата на бездната, при които други закони действат и друго ги разделя от черното.
Но сега не е момента да ви разправям за тях. Нека се върнем върху огромната сфера, която излъчваше бяло синя светлина.
Ако надникнем вътре, от далече ще се открие чудна гледка. Гигант се е отпуснал върху легло от облаци и неподвижно прекарва вечността. На равни интервали от време( драги мои читатели, дори да не знаете какво представлява времето( все пак то реално не съществува никъде другаде освен в тази малка сфера) ще ви обясня по-подробно в някой по късен етап на моя разказ.) по-малка сфера от магически енергии смесени с няколко странни кристални елемента, светеща в цвят преливащ от червено в жълто, се издига от краката на това огромно митологично същество и след като минава през цялата площ на тялото му, с леко разтръскване и меко червена, експлозия изчезва като привидение.
Изчезне ли от мястото, където се създава се появява друга, този път приблизително бяла сфера, която прави същите движения.
Но, ако пък се вгледаме от още по-близо в това измерение, ще видим нещо, което природата нарича чудо, но ние за по-кратко ще му викаме човешки същества или резултати от многократна еволюция побутната от нуждата за оцеляване.
За големината на Титана или Гиганта (все едно как го наричате) те са по-скоро микроорганизми. Но дали те мислят така? Не! Според тях този свят е напълно създаден за тях и никой друг няма правото да докосва тяхната действителност.
Човешките същества до такава степен са се адаптирали към живота върху скалистото тяло на Титана, че с нашия птичи поглед може да забележим много удивителни ръчно създадени от човека здания показващи неговото величие.
Като вземем предвид това, че първо ви разказах за странната топка от жълти лъчи, която тук и викат слънце, ще започна с осемте огромни кули на пречистената светлина.
Хиляди магьосници последователи на култа към светлината ежедневно изпълняват своята работа, за да изгрее тъй нареченото по-горе слънце.
Теорията за липса на източник на енергия в това измерение е дълга и затова аз ще я пропусна. Единственото, което ще ви спомена е, че тук енергия не се губи. Просто по различни начини, в повечето случай с помощта на човешка ръка, тя преминава от един вид в друг. Както в този случай от Зооморфните същества, живеещи в опасните гори или понякога дори сред хората, са източник на енергия. Магьосниците, убивайки ги извличат тази енергия, която използват в тези осем огромни кули, да захранват сферата даваща им светлина.
Та тези осем кули не са само източник на една от най-важните причини за кръговрата на измерението, не са и невероятни шедьоври целите обковани в злато и изпълнени с приказно красиви форми и завъртулки, ами и са символ на гордост величие и просперитет. С минаването на толкова години постоянно еднообразие, тези същества са сметнали себе си за отговорни за случващото се с техния любим Титан.
Да, да, знам, че те не могат да се бъркат в чувството за ред на вселената. Но в този разказ те ще разберат, че когато е дошло времето на Титана Агарая да се събуди, искат или не. ще трябва да следват волята на съдбата. (ако съществува!)

Когато времето и пространството срещнат хаоса!

Час преди инцидента в Драул.
Огледалният лабиринт; „Отвъдното измерение”;

Гробфел седеше на любимия си стол в залата, която му се падаше кабинет, и мързелуваше. Поредния ден за мирно и спокойно кроене на планове. Все пак всеки велик лидер се нуждаеше от почивка от време на време, в неговия случай постоянно.
Зън зън.
Чу се тропот от стъпки. Някой приближаваше към залата с олтара. Почука се на вратата и мъж в дантелени черни дрехи се показа на леката светлина. Поклони се на облегналия се в удобния си стол старец и пристъпи напред.
-- Господарю Гробфел, викали сте ме.- новодошлият сведе глава към земята и падна на колене.
-- Ахмс, извикай Рем. Кажи му, че е спешно! А, и ми донеси едно от онези кексчета от другия свят, или по-скоро две...донеси ги всичките най-добре...
-- Но господарю, ние също искахме да ги опитаме...- само след секунда разбра, че това беше грешка и бързо се поправи.- Разбира се, сър.
Тъкмо преди Ахмс да излезе от стаята, Гробфел иззвъня със звънчето отново..
-- И не му давай да ми пипа кексчетата! Теб ще държа отговорен, ако някое се загуби в пространството.
Чу се затръшване на вратата.
Най-сетне сам. Поради последните партиди сладкиши, той не можеше да си поеме и глътка въздух. Чувстваше се напълнял, без сили и без никакво място за още от тези неземни вкусотии, а това го плашеше. Яденето беше единственото нещо, с което можеше да разведрява скучното време.
Напоследък войните с ордонтите бяха по-заспали от обикновено. На никъде не отиваха със старите бойни тактики. Трябваше да измисля нови, но него толкова го мързеше, че поговорката „и утре е ден!” важеше в пълна сила.
Идваше края на мързела и той знаеше това. Кексовете бяха само последна дълбока глътка въздух преди истинското забавление. Гробфел обичаше да го нарича Карнавала на кристалните зали. Те срещу всички. Всеки за себе си. Трябваше да спаси, колкото се може повече сила за да ударят накрая и да размажат всички, но...винаги имаше едно но...
Отговорност. Петстотин години живот и всяка секунда той носеше отговорност за двама нехранимайковци.
Усети магическа енергия около себе си и разбра, че Рем най-сетне е уведомен.
Погледна зад себе си. За няколко секунди от нищото се образува човек.
От синята му роба капеше вода. Ботушите му приятно закънтяха в огледалния под. Цялата му коса беше подгизнала, като това подчертаваше гарваново черният й цвят. Кристални капки се стичаха по лицето му. Сини бяха очите му, а погледът му отегчен и сърдит.
-- Викал си ме, старче.- с тих и гробовен глас промълви мъжът.
-- Не си ми ял от кексчетата...
-- Не ми пробутвай старите си лафове.- незаинтересувано го отряза синеокият.- Говори по работа.
-- Ами щом искаш. Няма проблем. Пак ми се мотка Ахмс някъде, вече трябваше да е тук с кескчетата...- взираше се във вратата и се надяваше така по-бързо тя да се отвори и от нея да довтасат вкусотиите му. Значи по работа. Брат ти пак си е забъркал много гнусна и развалена каша.- нацупи се старецът и позвъня с звънчето.
Като по команда, мъжът в дантелените дрехи се подаде от вратата, носещ цяла тава сладкиши. Гробфел дори не изчака да оставят таблата на масичката, за да си вземе няколко.
-- Кристалната зала?- опита се да познае Рем и от другата страна получи кимване.
-- Той няма да се прибере доброволно - изфъфли старейшината с пълна уста.
-- Знам. Това е Акрон все пак. До час съм тук.
-- Чакай! Чакай!- извика старецът преглъщайки. Още малко и Рем напълно щеше да се е дематериализирал.- Така няма да успееш да го победиш.
-- Защо?- учуди се мъжът в синьо.
-- Той притежава нещо, което има удивителна сила.- отвърна му старейшината.
- Да нямаш предвид онази кама, която винаги разнася на всякъде?- изражението му бавно се променяше. Заинтересоваността му се повишаваше.
Гробфел го изгледа намусено и със сериозен глас, почти гръмогласно, спомена:
-- Знаеш, че ако брат ти умре и ти умираш, нали така?
Рем отсреща се понамуси, но се разбра, че е схванал работата.
-- Какво му е толкова специалното на това ножче?- настоя събеседникът му.
-- Дъхът на бездната е едно от най-силните оръжия изобщо съществуващи, Ремранд. Не го подценявай. В ръцете на опитен маг като Акрон, е може би и най-опасното. Умението, което получава използващият го, е да сменя есенцията си. Това обаче не е единственото, на което този нож е способен. Причината, заради която ме плаши, е че то може да направи път към Бездната. Тоест нищото между различните измерения. Ти не можеш просто така, да се изправиш срещу него. Брат ти не контролира тази сила. Във всеки един момент тя може ненадейно да се активира. Най-много и двамата да загинете. Не знам и до каква степен е решен да спре Лукрис.
Последва мълчание в залата. Двамата се гледаха и присвиваха очи в опити да прочетат чуждите мисли. Никой не успя.
-- Какъв е планът?
Не получи отговор.
Старецът въздъхна и с мъка се изправи. Направи знак на Рем да го последва и се запъти към вратата с бавни стъпки.
Коридорът беше пълен с огледала. Всяко от тях отразяваше образа от различен ъгъл. Дори по земята ги имаше. Малки светещи глобуси се спускаха от таваните. Светлината танцуваше от огледало в огледало.
Докато двамата вървяха, никой не проговори. Звукът от тропането на обувките в пода и капещата вода от Рем, звучаха като цяла симфония.
След няколко минути стигнаха врата, цялата в рунически орнаменти. Никой освен Гробфел не знаеше какво има вътре. Дори той самият не беше виждал съдържанието на стаята. Миналият старейшина на ордена просто му беше разказал това, което се предава от поколение на поколение. Той знаеше, че единствено това може да спаси плановете му от гибел.
Спомни си, че когато двамата наследници бяха млади по всякакви начини се бяха опитваха да влезнат вътре, но било с пространствена магия или времева, никога не бяха успели. Ах, как хубаво ги правиха вратите едно време.
Старейшината се наведе и с пръст започна да пише рунически символи.
Това бяха верижни рунически магии и то не е една или две, а поне двайсет. Поне условието им беше лесно постижимо.
Звънчето зазвъня отново. След малко Ахмс се появи задъхан в края на коридора.
-- Да, Ваша светлост?- едвам успяваше да си поеме дъх.
-- Приближи се, момче.- заповяда старецът.
С бавни и треперещи крачки новоназначеният асистент, на най-могъщият магьосник в измерението, пристъпваше напред. По изражението му си личеше, че иска да избяга, но краката му не го слушаха и просто вървяха.
Когато момчето стигна до вратата, Гробфел сложи дясната си ръка върху рамото му. Виолетов прах започна да се рони от нея. Щракна с пръстите на другата и Ахмс пламна в лилави пламъци.
Мъжът пищеше от болка и махаше безпомощно с ръце, сякаш да изтръска прахта от себе си, а всъщност все повече и повече биваше обхващан от него, докато в един момент не последва експлозия. Разкъса се на малки парчета, които се разплискаха по цялата стая.
Докато махаше къс месо от челото си, старейшината забеляза, че е успял. Руните започнаха да се запалват една след друга. Приятното сияние се прехвърли върху вратата и тя засвети в ослепително бяла светлина. След малко тя напълно изчезна, все едно никога не е съществувала.
-- Приятно шоу, а сега?- прокрадна се гласът на Рем иззад Гробфел.
-- Имай малко търпение – отвърна му старейшината.
Погледна към стаята, чиято врата липсваше.
Вътре беше удивително. Красива руни ширеха мястото от край до край. За разлика от руните, които той познаваше, тези бяха в червен цвят. Освен тях имаше и неразбираеми думи, написани с кръв. Слаба алена светлина се излъчваше от пода, по който имаше всякакви рисунки. Най открояващата се представляваше човек сложил ръката си върху челото на демон, който коленичи. Малки сфери от нестабилна енергия се въртяха в кръг.
В средата на залата левитираше меч. Не какъв да е меч, а легендарното острие на хаоса. Според легендите използвано от Ханурлон.
Цял живот си беше мечтал за този миг. Да погледне истинската история през собствените си очи.
Оръжието беше толкова идеално, че можеше да си умре, гледайки го. Имаше дълга тънка дръжка в бял цвят с червени пръски. Предпазител за ръката липсваше. Острието беше с широчина сантиметър и половина и с дължина около метър и половина. Кървавочервени енергии пулсираха по него.
-- Какво е това?- ахна Рем и не можа да затвори уста.
-- Острието на Хаоса.- със също толкова невярващ глас му отговори Гробфел.- Според култа на баланса – най-големият враг на човечеството.
-- И с това ще мога да победя Акрон?
-- Това острие, обърква всичко, до което се докосне или над което има влияние. Няма нужда дори от физически контакт. От нашият балансиран свят е способно да направи Хаос, какъвто никой не е виждал. То ще обърка и твоите магии, но съм сигурен, че ти ще се научиш да го използваш. Ти решаваш дали да помогнеш на брат си или да му попречиш. Но не забравяй, че в този култ аз съм най-висшият и всички следвате моите заповеди.
Рем приближи меча предпазливо. Погали дръжката и очите му проблеснаха. Остави пръстите му сами да се настанят удобно върху оръжието. Изтръпна първоначално, но след първите десет секунди острието му пасваше перфектно. Замахна, за да провери тежестта на меча.
Гробфел се по забавлява докато го гледаше как разглежда новата си играчка като малко дете. Движенията му бяха светкавични. Дори не можа да проследи движението на меча през първите няколко опита.

Нощта беше вече настъпила. Нивите бяха прясно разорани и засети. Погледнеше ли човек напред – виждаше се величествена картина. Спящата природа, завита от приятен есенен вятър, хъркаше сладко в тази котловина.
Акрон крачеше вече няколко часа в пустошта и беше сигурен, че вече се е загубил. Дойде от проход, на който имаше две табели, които тотално си противоречаха : „Единствен изход от Драул” и „Единствен вход към Драул”.
Колко забутано място. Като се замислеше, не беше лоша идея тук да се крои някакви злокобни планове. Нали никой нямаше да се сети да си губи времето в средата на нищото.
Не че нямаше вариант да мине през приятна гора, в която сигурно имаше и храна, и звуци, и може би хора, но той на инат бе решил, че да следва планината е по-добрият вариант. Беше сгрешил и то колосално.
Само преди час два едвам се придвижваше в местност с забележително високи треви. Сега беше доста по-добре, поне виждаше на къде отива.
Влажният въздух тормозеше акроновите ноздри и той с отвращение издишаше. Нещо сърбеше ръката му и го караше да се нервира излишно.
Имаше гадно предчувствие. Все едно това вече му се беше случвало и точно нещо супер познато следва. Ех да знаеше какво...
Прескочи малко заграждание, което сигнализираше, че нивата е на някой съвсем друг човек и продължи да се влачи като червей.
„ За жалост ме изпратиха, да те прибера.” - прозвуча глас от никъде.
Ах, колко познат глас. Ето, че проблемите си дойдоха нищо, че цивилизация нямаше.
Брат му пак се правеше на нещо, което не е, а по точно – негов шеф.
-- Бил си път чак до тук, за да ти кажа, че няма и най-малък шанс да се върна? Колко жалко. Вече можеш да се разкараш.
Въпреки, че Акрон си знаеше, че Рем не се е материализирал все още, се заоглежда и направи няколко завъртания да се увери напълно. Нямаше го, все още...
От никъде последва замах с меч, който Акрон по някаква необяснима причина, успя да блокира.
Урва
„Ще използвам сила, ако се опъваш, Акроне!”- заплаши го гласът, но без особен ефект. Само по нажежи обстановката.
-- Не ми казвай, че правиш каквото Гробфел ти нареди, без дори да се замислиш?- отвърна белокосият.
Не последва отговор. Последва тишина. Може би само няколко секунди, но си беше истинска тишина, от онези които са толкова тихи, че чак се чуват.
„Дреме ми за този малоумник. Тъкмо се сдобих с нещо, което от доста време исках. Сега просто нямам търпение, да го изпробвам”- гласът звучеше все по-нервно и по-нервно с всяка следваща дума, която изричаше. Агресия гореше във въздуха. Звуците идваха отвсякъде и едновременно от никъде.
В следващия момент усети острие да минава на сантиметри от врата му и инстинктивно активира меча си и блокира, разрязвайки времето. Едвам успя. Остана учуден с каква бързина чуждото острие сече въздуха. Все едно няма никаква следа от съпротивление.
Червено...
Нямаше друг избор. Трябваше да се бие. Странното беше, че концентрацията му го подвеждаше. Каква урва, какво червено?
Отскочи назад и притаи дъх. Видя го как се материализира от ляво и бързо блокира идващото оръжие.
Смях...
За момент се остави на емоциите, но инстинктивно се беше навел и се спаси за пореден път. Камата започна да свети в ярко бяло и двуметрови пламъци, загоряха около него. Опита се да ги насочи нанякъде, но те се лутаха, на където им скимне. Усети, че следващият удар идва фронтално и то с доста силова магия. Запали меча си и замахна с всичка сила. Двете оръжия се срещнаха в пространството над главата му...
Валс...
Леко затанцува и избегна няколко удара без иска, след което се взе в ръце и се вгледа наоколо.
След секунди ударите заидваха все по-често и от все повече различни страни.
Лудост...Бяло...Любов...Телешко...Битка...Приятел...
Едвам успяваше да си припомня, че е в средата на битка и от време на време трябва да блокира някой друг удар. Какво му ставаше?
Оформеното време губеше плътност. Алтернативата беше да опитва да блокира само с няколко сантиметровата кама, което беше немислимо.
Картоф...Болка...Щурец...Луна...Сърце...
Почваше да вярва в твърдението, че е избран за велики дела. Та той оцеляваше на бойно поле с мисъл за картофи?
Оръжието, което използваше Рем, беше толкова бързо. Да се движи така в ръцете на някой, който не е пипал меч през целия си съзнателен живот, що за пародия? От какъв метал беше направено, та то беше блокирано над четиринайсет пъти от Дъхът, което приблизително означаваше, че за него са минали над хиляда и седемстотин години. Това не можеше да е истина. Значи то просто не се влияеше от времето изобщо. Лоша работа, каза си Акрон и набързо реши, че трябва да промени развоя на битката.
Агония...Наметало...Разврат...
От колко време не беше виждал жена. Вярно, че в култа си имат правило за лишаване от плътски удоволствия, но все пак в гледането няма нищо толкова греховно.
Поредното замахване от страна на брат му, щеше да уцели право в ризницата на белокосия, но той забави времето. Сега катаната се движеше с нормална скорост. Той я блокира за пореден път, но успя и да стовари цял ритник с метално обкования си ботуш право в корема на нападателя.
Мечка...
Бяха в средата на нива! Каква мечка бълнуваше?!
Виждаше как в пространството се оформя човешко тяло. То цялото беше като превърнало се в вода, но всъщност беше просто част от обкръжаващата го среда. Рем направи няколко крачки назад, за да си поеме дъх и се видя изумения му поглед.
Тогава и Акрон се огледа. Пламъците по тялото и мечът от чисто бели , вече имаха примеси на кърваво червено. Въздухът около него също имаше червени разрези.
За миг успя да се концентрира и зае атакуваща позиция. От части прие астралната си форма, но без да дезактивира меча си. Разцепи през времето като светкавица.
Минал само няколко крачки осъзна, че брат му също е предприел атакуваща маневра. Пространството около краката му се огъваше и се заплиташе, вкарвайки го в капан. Пое си дъх и съсредоточи силовата магия в крайниците си. Видя, че това по някаква странна причина не вършеше работа и затова скочи във въздуха.
Оказа се по-беззащитен от обикновено. Видя бавно и ясно как мократа коса на Рем се оформя пред него. След миг цялото му тяло се беше отделило от пространственото измерение, в което се пренасяше в астрална форма. Нещо му подсказа, че ще последва атака, но магията му изобщо не го слушаше. Дори не успя да накара меча си да заработи като света.
Острието удари централно в ризницата му. Червена диря остана от разреза. Кръв нямаше. Не беше успяло да мине през метала, но той почувства нещо странно. Падаше леко и плавно като перце, но тялото му не.
Душата му се беше отделила от тялото. Как беше станало това? Що за прокълнато оръжие държи в ръцете си Рем? Най-странното беше, че тялото му продължаваше да се бие.
Дъхът на Бездната, беше увеличил дължината си от метър на поне седем осем и по обем беше наддал. Той, колкото и да се беше опитвал, никога не бе успявал чак толкова енергия да вложи в тази кама. Забеляза, че ръцете на нещото, което трябваше да е той, се биеше без да напряга ръцете си. Явно това беше хитрината.
Тялото му беше полудяло. Смееше се истерично, атакуваше без изобщо да се пази, размахваше гигантския меч с такава лекота и кръвожадност. Сега като загледа Рем беше сигурен, че дори и брат му не знаеше дали това умение беше плюс или минус. Силова магия се рееше в нощта като бурни гръмотевици.
Веднъж в огледалния лабиринт имаха лекция за това какво се случва с душите, които не искат да се пречистят. Те имаха на разположение не повече от две минути, след което от сенките се появяваха пазителите. Това бяха стражите на баланса. Според описанието на старейшината, те бяха като черни духове. Имаха огромни черни зъби, а и самото им тяло беше като черен смог. Не били от най-силните същества в двата свята, но били много – може би хиляди или милиони.
Осъзна, че той е на границата между живота и смъртта. Той не беше по различен от всеки друг дух, който не искаше да напусне този свят. В ръцете си държеше някакво бледо копие на Дъхът. За негово щастие от толкова ползване на това оръжие, то се беше сраснало с душата му.
Погледна за пореден път към тялото си. То още се биеше на равно с брат му. Гледката избледняваше и Акрон започна да схваща, че вече обитава границата или както я наричаха – бездната. От тук не можеше нито да види нито единия нито другия свят. Това беше и родното място на меча му.
От всякъде започнаха да се появяват странни същества. Нямаха нищо общо с разказваното от Гробфел.
Приличаха на скелети и всеки от тях носеше майсторски изпипана броня и светещ в тъмното ярко зелен меч; Очите им светеха в ярко зелено; Рееха се из въздуха като духове; Бяха стотици....не, може би хиляди... или милиони; и още една умопомрачителна подробност бяха навсякъде.
Магията му още си я имаше. Запали камата и се впусна в морето от духове. Те падаха твърде лесно, но бяха твърде много.
Отказа се от усилващия тип магия. Реши, че материалният по ще отива на тази ситуация. Така и така бяха на един удар живот.
Кръг от огън се появи около него. След малко последва експлозия и пламъците се разхвърчаха на всички страни. Небето около него се озари в бяла светлина. Надушваше и пушек. В това измерение, каквото и да беше, в него законите на времето и пространството бяха тотално стъпквани от тукашното население, но трябваше да се отбележи, че огънят си ги гореше и то стабилно.
Тъмнината беше всичко, което виждаше в онзи момент. Откровено си признаваше, че го беше шубе да запали меча си. Какво ли щеше да види тогава. Какви ли ужаси има в това място. Когато наоколо имаше от онези с зелените мечове се виждаше. Сега явно беше сам. Щом беше сам...
В момента, в който използва усилваща есенция за да възпламени камата си, го видя. Съществото приличаше на човек в броня, в адска черна броня. Не можа да я огледа като света, но от малкото, което забеляза, установи, че от всякъде стърчат шипове или нещо подобно. Нямаше очи или поне Акрон не смяташе черните дупки за него подобно. Носеше огромен боздуган, с който замахваше към него.
Белокосият блокира по инерция и изведнъж усети брутално напрежение по всеки един мускул в тялото си. Каква зверска порция силова магия или просто зверска сила.
Боздуганът имаше формата на череп. Черни енергии витаеха край него. Излизаха от устата и дупките за очи и се разхождаха към дръжката.
Акрон се издърпа няколко метра назад. Вдиша дълбоко и усети болката по всеки крайник на душевното си тяло. То не беше истинско, но болката беше.
Съществото скочи във въздуха и се замахна яростно с боздугана. Белокосият на своя страна също замахна в отговор.
Концентрирайки силовата си магия, беше успял да намали до минимум щетите от замаха. Точно тогава когато си мислеше, че е намерил правилна тактика за противодействие на животинската сила, която притежаваше противникът му, от боздугана като вихър се надигна някаква енергия, която го отнесе като торнадо.
-- От много време чаках тази среща наследнико.- проговори черното страшилище. Гласът му звучеше като яростна буря.- Покажи истинската си форма пред мен. Не ме залъгвай с тези жалки магии. И не ми размахвай оръжието, което аз лично съм изковал. Това, че успя да ме победиш преди петстотин години и да ме затвориш в кристалната зала, не означава, че държа на подигравки. Още чакам там, някой да ме освободи от тази мъка, но явно не се е намерил човека, които да тръгне по стъпките ми.
-- Кой си ти по дяволите...
-- Тишина, жалък наследнико. Деградиращото ви поколение, ме кара да се смея. Аз...
Съществото спря да говори, защото видя, че Акрон се е впуснал в атака.
Нещото, което можеше да изкара белокосия от равновесие. Сякаш сам си беше избрал да е наследник. Колко пъти беше искал да е като нормалните деца. Да живее нормален живот. Да има нормално семейство. И се оказва, че имало хора, които си мислят, че е много забавно да имаш толкова много отговорности на плещите си.
Очите му бяха загубили нормалния си цвят. Бяха напълно бели. Той пръскаше навсякъде около себе си силова енергия. Не мислеше изобщо просто искаше да насече гадината на части, че да млъкне веднъж за винаги.
Опонентът му явно знаеше, че не е добре да седи на пътя му и просто изчезна в черна мъгла.
Акрон не беше на себе си. Изобщо не му направи впечатление, че противникът му се е изпарил. Замахна с черното острие, към мястото, където трябваше да бъде странния тип.
Разряза измерението.
Странен вакуум засмука душата му.
Осъзна се в собственото си тяло и пред себе си видя бясното изражение на брат си, който замахваше яростно с меча си.
За разлика от движенията на черното чудовище, плавните замахвания на Рем бяха детска игра. Акрон грациозно отскочи назад и се усмихна дълбоко, че най-сетне е в тялото си.
Мъжът в синя роба срещу него беше с много изморен вид. Колко ли дълго време беше минало. Загледа тялото си. Преди леко кървавочервени пламъци, сега бяха в плътно червен цвят.
След миг усети цялото натоварване наведнъж. Какво беше правило тялото му през цялото това време. Болката, умората, лудостта, всичко му се заби като безмилостен шамар. Едвам успя да остане на крака.
-- До сега не исках да го използвам, но вече прекали. Изобщо не ми пука дали ще умра, ако и ти умреш! Писна ми от теб, ясно ли ти е?
Рем се материализира на около двайсет метра от Акрон. Разпери ръце и започна да втечнява пространството наоколо. Кървава река се насочи към пазителя на времето. Брат му се гмурна в цялата тази вода и тя се превърна в потоп. Всяка вълна се стремеше да направи нещо различно. Течението беше убийствено бързо. След няколко секунди белокосия щеше да бъде пометен от стихията.
Сложи ръка на мястото където се намираше сърцето му и я превърна в огън. след момент пръстите шареха из органите му. В цялата нива започна да се чува лекото тупкане на сърдечния мускул. Всяко следващо беше все по-бавно и по-бавно, докато той не го стисна с ръка и не го накара да спре напълно.
Времето също спря. Огромните вълни седяха на сантиметри от него и някъде навътре се виждаше астралното тялото на брат му.
Беше му странно. Не беше използвал тази техника от толкова много време, че чак беше забравил ефекта й. Ръцете му се спускаха почти безжизнени от липсата на кръвно налягане, умът му се замъгляваше, а краката почти го изоставяха.
От някъде обаче се чу шум. Това не трябваше да е възможно. Светът трябваше да е спрял напълно. В първия момент си помисли, че съществото от бездната го е последвало, но след това забеляза нещо друго.
Мечът на Рем се беше превърнал в демон, който всячески се опитваше да се измъкне от хватката, в която го държаха. Беше от ония демони, дето човек слушаше за тях от приказките. С рога, с зейнала паст, с огромни зъби, с гигантски нокти – абе демон като демон.
Когато се измъкна от ръцете на застиналия магьосник, той въздъхна и избърса челото си.
-- Най-сетне място където времето няма ни най-малка власт. Беше започнало да ми писва да седя там. Леле колко си се променил, принце! Не мога да те позная, ти казвам. Аз дойдох тук преди около хиляда години. Тука месните си имат тяхна си бройна единица. Много интересно, ти казвам. Ама сега няма време. Чакай да ти кажа важните неща докато не се е случило нещо. Та вкъщи се случи трагедия! Някаква нова и тъмна раса пороби народа ни. Страдат, всички страдат и Трея и другите. Баща ви ме изпрати. Каза да го освободите. Агарая имам предвид. Титана. Сеш се. Това, на което стъпваме бе!- Акрон не схващаше и дума, от това което говореше създанието. Имаше някакви познания по история и разбираше значението на словото му, но изобщо не побираше смисъла.
-- Аз не съм този, за който ме смяташ- белокосият говореше бавно и старателно, че да му се разбира и да не трябва да повтаря.- Моя мисия е да защитавам баланса в света. Не можеш на пълно да ме убедиш, че си от божествения клан. Знам, че около теб има хаос. Усещам го в душата си. Не чувствам да има положителни енергии. Може да говориш истината, може и да ме лъжеш.
-- Говориш като онзи дето ме затвори в това проклето острие. Толкова време прекарах там, че вече не мога да се освобождавам, когато времето около мен тече. Ханурлон му беше името ти казвам. Голямо животно беше. Та, чуй ме момче приеми истинския си вид и веднъж за винаги освободи този титан.
-- Ами хората, които живеят върху него, тях какво мишките ги яли?
-- Мишки?- опули се демонът.
-- Разбра ме. Ние да не сме нещо преходно? Нещо незначително?
-- Ама ти май наистина не си Акен’Фелд? Господи света ни е обречен с такива като теб...
Демонът продължи да говори, но Акрон повече не му обърна внимание. Ръката му изтръпна, той бързо разбра, че скоро времето ще продължи да си тече нормално и вълните ще го пометат.
Затича се към Рем, колкото можеше да тича с тези влачещи се крака, и събра топка бяла енергия в ръката си. След миг я заби в корема му. Получи се желания ефект. Магията беше освободена от влиянието на пространствения пазител и сега излизаше на воля от него под формата на импулси.
След момент времето пак потече, а демонът напълно изчезна. Мокър до кости мъж лежеше на нивата в безсъзнание.
Акрон се усмихна леко и продължи по пътя си.
Много добре знаеше, че това няма да е последната им среща. За двайсет и няколко години си беше научил урока. И Рем беше упорит като говедо, точно както и Акрон. Така, че сигурно щеше да може да си поприказва с демона още веднъж.
Много неща се бяха случили за толкова малко време. Трябваше му поне ден два да помисли над всичко и да събере мислите си. Светът се променяше и сега беше момента да отстояваш правата си.
Всичко го болеше. Умът му изключваше. Крайниците му отказваха. Светът му се клатушкаше. Дори косата му се струваше тежка.
Тъкмо се беше отпуснал и лежерно си влачеше краката, когато от някакво близко разстояние се чуха писъци.
Започна се. Битката за кристалната зала...