Шоколадовата Лейди

            Часовникът удари точно 20:00, когато Шоколадовата Лейди прекрачи входа на малката библиотека. Беше облечена във виненочервен пуловер и дълга пола до глезените. Гарвановочерната ѝ коса, изящно подстригана, стигаше до рамената ѝ, докато по-дългият ѝ бретон, беше ефирно перфориран с малка черна фиба.

            „Изключителна, както винаги.“ – помисли си той и се опита да не покаже широката си усмивка.

            Шоколадовата лейди бе редовен посетител. Винаги идваше към осем вечерта и оставаше до самото затваряне на библиотеката. Никога не взимаше книги за вкъщи, четеше само на място. А четеше всичко, от Чехов до Достоевски, от Джек Лондон до Приказките на братя Грим.

            Особеното при нея беше, че всеки път, когато идваше, си носеше по един шоколад. Всеки път различен, но все пак той беше забелязал, че този с бадеми ѝ беше любимият. Явно шоколадът и книгите доста си пасваха. На лицето ѝ винаги имаше изписано блаженство.

            Първите пъти когато дойде, той много се притесняваше за книгите и вероятните следи от шоколад по тях, но нито веднъж не успя да намери такива. Тя също беше ценител. Умееше да общува с тях.

 Шоколадовата Лейди, както ѝ излезе прякор между персонала, остави чантата си на любимото си място за четене - до изкуствената камината и се приближи към него.

            -- Обичайното? – попита я той и грейна като слънце. Нещо в това момиче го зареждаше с енергия и караше сърцето му да тупти като барабан.

            -- Да. Обичайното. – потвърди тя с нейния басов и дрезгав глас. – Късо кафе, без захар и с малко канела.

            Тук не сервираха напитки, но той правеше изключения за нея. Колегите му често казваха – „Право е момичето, книгите и шоколада най-много си отиват с кафе, силно при това!“. Той бе взел това доста при сърце, защото специално за нея бе купил изискано вносно кафе от Бразилия, не онези боклуци, които ги продаваха по супермаркетите. Не знаеше кое точно кафе върви с шоколад, но предполагаше, че колкото по-силно е то, толкова повече се смесва с какаото.

            Занесе ѝ кафето, както беше прието с чинийка и малка лъжичка, въпреки че в него нямаше захар. Тя четеше „Дамата с рентгеновите очи“ и отчупваше парче млечен шоколад. Начина, по който се наслаждаваше на парчето шоколад – със затворени очи, все едно вдишва аромата на цвете. Тази гледка го караше да изтръпва.

            Обърна се посрамен, без тя да е го видяла и отиде да си върши работата. Оставаше му още малко инвентаризация.

            Тъкмо проверяваше колко книжки за деца са зачезнали през последната година, когато зад себе си чу плътния ѝ глас и веднага се обърна.

            -- Господине, ако можехте да живеете в една книга до края на живота си, коя бихте избрал? –попита тя, докато размахваше рязко ръце, чертаейки въображаеми светове.

            Той напълно се стъписа. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да отвърне, това не се беше случвало преди. Никога не си бяха говорили. Не можеше да мисли трезво, единственото нещо, което му беше на ума бе…

            -- Шоколадовата Лейди… - след секунда осъзна, че го е казал на глас. Сърцето му биеше яростно и целият се изчервяваше. Имаше един шанс да направи добро впечатление, а оплеска всичко…

            -- Това звучи интересно. – усмихна се тя широко. – Кой е авторът? Никога не съм чувала за книжката, но щом ви е грабнала толкова много, сигурно си заслужава.

            -- Тя не е много известна… - успя да скалъпи той. – Забравил съм му името, но историята наистина си я биваше… Ами вие, госпожице?

            -- Труден въпрос, честно да ви кажа. Понякога искам да съм златотърсач в Аляска, друг път мечтая да съм изискана дама по времето на барока или пък проста крепостна селянка в Москва. Трудно ми е да си избера само един живот. Ами представете си…

            Разговорът продължи до след полунощ. Двамата си представяха различни книги, понякога навлизаха в исторически събития или пък напълно се отплесваха в някакъв фентъзи роман. Пътуваха заедно из толкова различни светове, че времето спираше да тече и те се чувстваха като мореплаватели откриващи нови континенти и изследващи нови морета. Нощта минаваше плавно и запленяващо, единствено угасването на тока, заради новия режим успя да ги прекъсне.

            -- Много се извинявам! Наистина много съжалявам! – изстена тя, когато останаха в пълен мрак.

            -- Не съжалявайте за нищо, госпожице! Та времето прекарано с вас беше прекрасно! – отвърна и той, още пиян от всичките тези емоции.

            Някъде в чекмеджето на бюрото си успя да напипа една свещ и с помощта на запалката му в стаята грейна слаба мъждукаща светлина.

            -- Но сега как ще се приберете? – рече тя притеснено и го погледна с големите си очи, пълни с тревога.

            -- Ще взема такси. – отговори ѝ той. – По това време, все ще намеря някой шофьор да иска да ме закара до другия край на града…

            -- Но вие толкова ли далече живеете? Не, не и не. Аз живея отсреща. Бъдете ми гост за тази вечер. Тъкмо ще опитате от шоколадовата ми торта. Всички казват, че е да си оближеш пръстите!

            -- Но, госпожице, аз не мога…

            -- Разбира се, че можете! – прекъсна го тя и го хвана за ръка. – Само вземете някакви свещи, защото вкъщи нямам.

            Апартаментът и беше много уютен, въпреки че слабата светлина от свещите не му позволяваше да огледа добре.

            Нещо липсваше обаче.

            -- Защо нямате нито една книга? – попита той, докато тя се губеше някъде в тъмнината.

-- Книгите са като животните. Както животните принадлежат в природата, така и книгите принадлежат в библиотеките. Там е домът им. Не можеш просто ей така да отвлечеш някого. – провикна се тя от другата стая.

            Това правеше него нещо като горски на резервата от книги. Усмихна се. Никога не беше приемал така нещата.

            След няма и минута тя се върна с парче торта, цялата шоколадова и с парченце портокал отгоре. Толкова вкусно изглеждаше.

            -- Надявам се да ви хареса. – каза приветливо Шоколадовата Лейди със същия плътен и басов тон.

            За момент си помисли да изяде тортата, но ръката му не помръдваше. Ами ако отхвърли тортата, щеше ли тя да го приеме като все едно е отхвърлил нея? Шоколадовата глазура, която покриваше сладкиша имаше ли нещо общо със снежнобялата ѝ кожа? Портокаловото парченце символизира ли дълбоките ѝ кафяви очи? Не! Не можеше да го направи. Не можеше. Просто трябваше да стане и да си тръгне. Да избяга. Да отиде другаде, да отиде някъде надалеч.

            Изхвърча през вратата на апартамента без дори да погледне домакинята. Беше толкова изплашен. Това замъгляваше преценката му. Тялото му само тичаше към най-близкото такси.

            На следващия ден се обади, че е болен и няма да ходи на работа. Затвори бързо без дори да чуе пожеланията за бързо оздравяване от колегите си.

            Стоеше си вкъщи и гледаше секцията си пълна с книги. Затворени против волята им, купени като роби от робовладелците в книжарницата. Какъв ценител на книгите беше той, когато ги държеше затворени в мрачния му апартамент, когато единственото нещо, което те искаха беше да бъдат четени и разлиствани.

            Отиде на работа влачейки няколко колички, всяка от тях пълна с книги. Всичките бяха добре запазени и дори не изглеждаха четени.

            На бюрото му имаше малко парче торта. Беше толкова красива. Като произведение на изкуството. Имаше шоколадова глазура, а отгоре пишеше с течен шоколад – Мечтай! Колежката му каза, че преди час самата Шоколадова Лейди я е донесла и е оставила малка бележка.|

            Извинявай, ако моята невзрачна тортичка не е била достойна за теб. Не съм искала да те обидя. Затова се постарах и дадох всичко от себе си и направих тази. Надявам се поне тази да ти хареса. Не е като твоето кафе, още аромата да те подканва да отпиеш, но дай ѝ шанс, защото е направена с любов.

            Една сълза се стече по бузата му и той награби с ръка от тортата. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал. Като феерия от цветове се смесваха различните блатове. Това беше и първият път в живота си, в който опита шоколад.

            Предметите в полезрението му започнаха да се размазват, но той все пак успя да прекоси улицата и да се облегне на вратата ѝ. С финално усилие почука и се сгромоляса на входа. Последното нещо, което си спомняше беше, че се опита да избърше шоколада от лицето си, за да не изглежда толкова нелепо, но не намери сили да го направи. Сънят го отнесе твърде бързо.

            Събуди се в болницата, а до него стоеше тя, Шоколадовата Лейди.

            -- Защо не ми каза, че си болен от диабет, глупчо такъв? – изхлипа тя през сълзи.

            -- Ти винаги си шоколадова, енергична, замечтана. – започна той и нещо  стомаха му сви от притеснение. - Помислих си, че ако ти кажа, магията ще свърши. –  по лицето му се стекоха сълзи. – Поне опитах вкуса на шоколада. – опита се да се пошегува.

            Тя стоеше срещу него и бършеше малките сини поточета от зачервените си очи с ръкав, докато се заливаше от смях.

            -- Всъщност не. Не си опитал истинският вкус на шоколада. – тросна му се тя и игриво се приближи към него. -  За да опиташ вкуса на шоколада, не е дори нужно да ядеш шоколад. – каза тя и се наведе още по-близо. Големите ѝ влажни очи го омагьосваха. Целуна го и се излегна до него на болничното легло.

            Той целият трепереше, но усмивката не слизаше от лицето му.

            -- Това е вкуса на шоколада. – прошепна в ухото му тя. – А сега ще напишеш ли тази книга, за която ми говореше - Шоколадовата Лейди?

Шоколадовата Лейди by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.