неделя, 22 юни 2014 г.

Тихо докосване


Той седеше на пейка в парка и нервно наблюдаваше спокойната картина. С периферното си зрение изследваше момичето до него, което нервно разлистваше страниците на книгата си.
В тишината напрежението се усещаше като слаб електро шок, който любезно го удряше, всеки път щом погледите им се пресичаха.
Тя бе много красива. Дългата ѝ буйна чуплива коса се спускаше като водопад по рамената ѝ. Чаровната ѝ усмивка разкриваше искреност и невинност, а дълбоките ѝ зелени очи - нескрита изтънченост. Роклята ѝ бе пролетна, цялата обрисувана с цветя. Когато вятърът развяваше къдриците ѝ, тя се превръщаше в нимфа, красиво горско създание дошло на земята само и единствено, за да донесе радост и усмивки.
Замисли се дали някога щеше да види толкова перфектно момиче?
А и книгата, която четеше – „И всичко стана луна!“ му бе една от любимите. Като онези истории, в които оглеждаш себе си, все едно се гледаш в огледалото, но всъщност си написан с мастило върху лесно прелистващите се страници.
Съзнанието му крещеше – „Заговори я!“, но нещо не му позволяваше просто да прекъсне красивата тишината с грубия си език. Никога нямаше да намери какво толкова изящно да каже, за да бъде в тон с неговата събеседница. Заради това реши да си мълчи.
Слънчевият следобед представляваше малък залък от времето, запазен само за тях. Минутите минаваха като часове, а часовете като дни. Почувства се толкова комфортно с това момиче, че му се прииска да си легне в скута ѝ и така да прекара вечността.
Споходи го сънливост и той се прозя, като сложи ръка на устата си, за да не се изложи.
Когато върна ръката на пейката, усети копринената кожа на момичето. Погледна я и погледите им се приковаха един в друг. Като прегръдка с очи, помисли си той. Нежна и копринена прегръдка.
Усети как тя стисна ръката му в своята и се усмихна, което почти го накара да загуби представа за реалността.
-- Здравей! – прошепна той, несигурен от себе си.
Момичето обаче му направи знак да замълчи. Прибра книгата в чантата си, стана от пейката и го хвана за ръката. Той я последва.
Тя претичваше пред него, карайки го да се чувства като част от странен романтичен филм от средата на 80те. От време на време се обръщаше и го поглеждаше, разкривайки чаровната си усмивка.
Заведе го в книжарница и започна да разглежда книгите. Подаде му една, отворена в средата и с пръст му посочи два реда:
„Прекарвам си прекрасно, мосю Деймън! Съмнявам се някой на тази земя изобщо да си е прекарвал толкова прекрасно! Вие сте невероятен, мусю, но искам аз да ви попитам за екзистенциализма в очите ви! Дали сте тук заради мен или заради усещането, което ви доставям?“
Тази реплика прозвуча абсурдно и смешно, но ако тя искаше да водят такъв разговор, той с удоволствие щеше да участва!
Извади от рафтовете запрашен том на Шекспир и намери точната фраза, с която искаше да ѝ отговори:
„Не е в нашите звезди вината, драги Бруте, а в самите нас!“
Тя се разсмя и го прегърна.
Той почувства топлината ѝ и това го накара да изтръпне. Усети по-силна прегръдка от нейна страна. След това тя го грабна за ръка и излетяха от книжарницата.
Отидоха в някакво кафене на една пресечка разстояние. Седнаха на маса в ъгъла и тя привика сервитьорката с ръка. Направи знак с пръсти, че иска две чаши и после показа в менюто някакъв странен билков чай.
Чашите пристигнаха почти веднага и ароматът на жасмин се впи в ноздрите му.  Тя стоеше с чашата, вдишвайки от аромата и го гледаше провокативно.
Той реши да играе играта ѝ. Вдигна чая си и я погледна въпросително. След това и двамата отпиха, все едно се вкусваха един друг. А вкусът... Вкусът бе съвършен. Бе сладък и плътен. Не напомняше на нищо, което е пил до сега.
Не бе усетил кога е затворил очи, за да се наслади, но веднага се върна на себе си, когато устните на момичето се оказаха върху неговите.
Трепереше. Странно бе чувството на пълна радост. На пълна свобода. А и от близо очите ѝ бяха като кехлибари.
Всичко бе прекъснато от тихата вибрация на телефона ѝ. Когато прочете съобщението,  тя прехапа устни и го погледна тъжно.
Извади от чантата си малко тефтерче и тънкописец. С красив почерк написа нещо, след което откъсна листчето и го остави под чашата си.
Остави пари за чая си и махна за довиждане.
Той веднага измъкна листчето и прочете:
„Пиши ми! Телефонът ми е 08ХХ792ХХХ. Искрено твоя, Анна!
Водата беше размила мастилото и няколко цифри не се четяха.
-- АННА! – провикна се с цяло гърло, но тя не го отрази.
Извади набързо пари за сметката и се затича към вратата. Когато обаче излезе на улицата, от Анна нямаше и следа.
На другият ден момичето щеше цял ден да гледа телефона си и да чака ново съобщение. Денят щеше да е изпълнен с тишина като всеки друг ден, но тя ще чака, за да изживее мелодията на живота си – да изживее него.
Той от своя страна ще прати много съобщения на всякакви непознати, които ще му връщат отговори, че си нямат на идея коя е Анна.
И въпреки сълзите, които и двамата ще излеят, някой ден на същата тази пейка по нелепи стечения на обстоятелствата, те ще се срещнат отново, ще се смеят на номерата, които им е спретнала съдбата и ще се държат за ръце.



7 коментара:

  1. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване
  2. Не толерирам псувни и обиди в коментарите. Ако желаеш да изкажеш мнение откъм сексуалността ми, добре дошъл си да обосновеш отговора. ;)

    ОтговорИзтриване
  3. Ae hodi tam da si igrae6 ligata i stiga si si opisval mokrite suni6ta. :^)

    ОтговорИзтриване
  4. Чудя се дали трябва да се чувствам поласкан от факта, че си имам трол или обратното. ;)

    ОтговорИзтриване
  5. Супер! Харесва ми, но края според мен може да бъде и по-силен. Както винаги описанията и сравненията са оригинални и не натъртват по неприятен начин.Ако действително е мокър сън, то е от класа;)

    ОтговорИзтриване
  6. Може би наистина трябва да преработя края. Искам хората да разберат, че момичето е глухонямо, но някак не се разбира толкова добре от разказа. :/

    ОтговорИзтриване
  7. Този коментар бе премахнат от администратор на блога.

    ОтговорИзтриване