Тихо докосване

Той седеше на пейка в парка и нервно наблюдаваше спокойната картина. С периферното си зрение изследваше момичето до него, което нервно разлистваше страниците на книгата си.

В тишината напрежението се усещаше като слаб електро шок, който любезно го удряше, всеки път щом погледите им се пресичаха.

Тя бе много красива. Дългата ѝ буйна чуплива коса се спускаше като водопад по рамената ѝ. Чаровната ѝ усмивка разкриваше искреност и невинност, а дълбоките ѝ зелени очи - нескрита изтънченост. Роклята ѝ бе пролетна, цялата обрисувана с цветя. Когато вятърът развяваше къдриците ѝ, тя се превръщаше в нимфа, красиво горско създание дошло на земята само и единствено, за да донесе радост и усмивки.

Замисли се дали някога щеше да види толкова перфектно момиче?

А и книгата, която четеше – „И всичко стана луна!“ му бе една от любимите. Като онези истории, в които оглеждаш себе си, все едно се гледаш в огледалото, но всъщност си написан с мастило върху лесно прелистващите се страници.

Съзнанието му крещеше – „Заговори я!“, но нещо не му позволяваше просто да прекъсне красивата тишината с грубия си език. Никога нямаше да намери какво толкова изящно да каже, за да бъде в тон с неговата събеседница. Заради това реши да си мълчи.

Слънчевият следобед представляваше малък залък от времето, запазен само за тях. Минутите минаваха като часове, а часовете като дни. Почувства се толкова комфортно с това момиче, че му се прииска да си легне в скута ѝ и така да прекара вечността.

Споходи го сънливост и той се прозя, като сложи ръка на устата си, за да не се изложи.

Когато върна ръката на пейката, усети копринената кожа на момичето. Погледна я и погледите им се приковаха един в друг. Като прегръдка с очи, помисли си той. Нежна и копринена прегръдка.

Усети как тя стисна ръката му в своята и се усмихна, което почти го накара да загуби представа за реалността.

-- Здравей! – прошепна той, несигурен от себе си.

Момичето обаче му направи знак да замълчи. Прибра книгата в чантата си, стана от пейката и го хвана за ръката. Той я последва.

Тя претичваше пред него, карайки го да се чувства като част от странен романтичен филм от средата на 80те. От време на време се обръщаше и го поглеждаше, разкривайки чаровната си усмивка.

Заведе го в книжарница и започна да разглежда книгите. Подаде му една, отворена в средата и с пръст му посочи два реда:

„Прекарвам си прекрасно, мосю Деймън! Съмнявам се някой на тази земя изобщо да си е прекарвал толкова прекрасно! Вие сте невероятен, мусю, но искам аз да ви попитам за екзистенциализма в очите ви! Дали сте тук заради мен или заради усещането, което ви доставям?“

Тази реплика прозвуча абсурдно и смешно, но ако тя искаше да водят такъв разговор, той с удоволствие щеше да участва!

Извади от рафтовете запрашен том на Шекспир и намери точната фраза, с която искаше да ѝ отговори:

„Не е в нашите звезди вината, драги Бруте, а в самите нас!“

Тя се разсмя и го прегърна.

Той почувства топлината ѝ и това го накара да изтръпне. Усети по-силна прегръдка от нейна страна. След това тя го грабна за ръка и излетяха от книжарницата.

Отидоха в някакво кафене на една пресечка разстояние. Седнаха на маса в ъгъла и тя привика сервитьорката с ръка. Направи знак с пръсти, че иска две чаши и после показа в менюто някакъв странен билков чай.

Чашите пристигнаха почти веднага и ароматът на жасмин се впи в ноздрите му.  Тя стоеше с чашата, вдишвайки от аромата и го гледаше провокативно.

Той реши да играе играта ѝ. Вдигна чая си и я погледна въпросително. След това и двамата отпиха, все едно се вкусваха един друг. А вкусът... Вкусът бе съвършен. Бе сладък и плътен. Не напомняше на нищо, което е пил до сега.

Не бе усетил кога е затворил очи, за да се наслади, но веднага се върна на себе си, когато устните на момичето се оказаха върху неговите.

Трепереше. Странно бе чувството на пълна радост. На пълна свобода. А и от близо очите ѝ бяха като кехлибари.

Всичко бе прекъснато от тихата вибрация на телефона ѝ. Когато прочете съобщението,  тя прехапа устни и го погледна тъжно.

Извади от чантата си малко тефтерче и тънкописец. С красив почерк написа нещо, след което откъсна листчето и го остави под чашата си.

Остави пари за чая си и махна за довиждане.

Той веднага измъкна листчето и прочете:

„Пиши ми! Телефонът ми е 08ХХ792ХХХ. Искрено твоя, Анна!

Водата беше размила мастилото и няколко цифри не се четяха.

-- АННА! – провикна се с цяло гърло, но тя не го отрази.

Извади набързо пари за сметката и се затича към вратата. Когато обаче излезе на улицата, от Анна нямаше и следа.

На другият ден момичето щеше цял ден да гледа телефона си и да чака ново съобщение. Денят щеше да е изпълнен с тишина като всеки друг ден, но тя ще чака, за да изживее мелодията на живота си – да изживее него.

Той от своя страна ще прати много съобщения на всякакви непознати, които ще му връщат отговори, че си нямат на идея коя е Анна.

И въпреки сълзите, които и двамата ще излеят, някой ден на същата тази пейка по нелепи стечения на обстоятелствата, те ще се срещнат отново, ще се смеят на номерата, които им е спретнала съдбата и ще се държат за ръце.

Нищо, но същевременно всичко!

Наоколо беше тихо. Никакъв шум не разваляше пълната идилия. Когато затвореше очи, спокойно можеше да чуе ритъмът на сърцето си. Туп. Туп – туп. Туп. Повтарящ се и монотонен.

Тарамбуката пулсираше в краката му, надушила готовността му. Докосна я с длан и усети цялото си тяло да реагира на тътена. Безшумен гонг разтресе пространството.

Свещта премигна за момент.

Вдиша дълбоко от тамяна и заудря в ритъма на сърцето си. Туп. Туп – туп. Туп.

От очите му се стекоха сълзи, тежки и хлъзгави. Понечи да ги избърше с ръка, но ръцете му не се подчиняваха на заповедите.

Мелодията се промени. След момент бавния еднообразен тътен се заменяше от все по-бързи удари, докато огънят се разпалваше с всяко докосване.

Кръвта в тялото му забушува. Усещаше сърцето си да танцува в ритъм, а ръцете да пулсират от високото налягане. Погледът му се замъгляваше. Чувстваше земетресението, което вилнееше из стаята. Епицентърът бе той.

Изведнъж всичко спря на едно място. Може и времето да бе спряло. Не знаеше. Пламъкът бе замръзнал на място.

Мракът от стаята се събра на топка и остави всичко да сияе в кристално бяло.

От нищото се появи силует на фигура държаща топката мрак в ръката си.

Чу се щракване с пръсти и сянката прие плътен образ.

Приличаше на шут. Това беше най-близкото, с което можеше да го оприличи. Двете звънчета на шапката му потръпваха при всяко негово движение. Черните палитри на кожената му роба се преливаха в различни водовъртежи и оставяха впечатлението, че самата дреха е жива. На краката си носеше островръхи обувки, с неестествено голям размер, а на лицето му висеше маска, покриваща само малка част от физиономията му. Така и не бе успяла да скрие налудничавия му поглед и кривата му усмивка.  

-- Изглеждаш уплашен. – изрече бавно с режещия си тембър съществото. – Харесва ми. Страхът ти. Обожавам го. – говореше ту бързо, ту много бавно. Такива бяха и движенията му. Резки и хаотични. - Защо ме извика? – момчето понечи да отговори, но го прекъснаха. – Не! Не ми казвай! Аз знам! Отегчен си от живота. Не си намерил смисъла. Не си доволен от това, което имаш. Всички сте такива. Очаквате аз да ви развеселя. Да изпълня някое ваше желание.

Шутът направи няколко кръга на стаята, докато разглеждаше всеки най-малък детайл.

-- Сетих се! – извика той и се разсмя звучно.

Бръкна с пръсти в черната топка и извади от там малка нишка. След това я пусна от високо и тя се вля в пода.

-- Щрак.

От пода започна да се издига легло. Под завивките му сладко спеше момиче.

-- Това е сестра ти, момче. Собствената ти сестра.

Момчето преглътна и усети как ръцете му треперят.

-- Какво ще стане, ако я докосна? Тя ще изчезне завинаги! Все едно никога не е съществувала! Това ще ти хареса ли?

На забавен кадър пред очите му минаха всички пъти, когато се бяха карали. Всички пъти, когато трябваше да ѝ угажда.  Онези пъти, когато го бе вбесявала до неузнаваемост. Пътите, когато бе проваляла живота му за собствена наслада. Не веднъж си бе пожелавал тя никога да не е съществувала. Изтръпна. На лицето му се появи усмивка, подобна на тази на шута.

-- Да. Ще ми хареса. – нещо вътре в него го караше да я докосне лично. Беше сигурен, че ако го направи тя ще се изпари. Никога нямаше да трябва да я търпи повече. Животът му щеше да стане една идея по-интересен.

-- Охо! – възкликна съществото. – Мисля, че започвам да те харесвам! Много да те харесвам! Да, да! Тя ще изчезне, може дори да се гърчи в агония, може дори ти сам да го направиш! Но! Винаги има едно но! Какво би дал в замяна?

Толкова ли я мразеше? Имаше ли нещо, което би жертвал, за да я разкара от живота си? А дали това не бе капан? Не можеше да рискува, докато не разбере с какво си има работа. А и не си струваше да рискува само заради омразата.

Шутът подмяташе черната си топка от едната в другата ръка. Какво ли представляваше тя? Дали бе живота или може би смъртта?

-- Това – изненада го съществото и вдигна черната топка над главата си – е всичко. И същевременно е нищо. Мрак. Празнота.  Всичко, което ти е нужно и същевременно нещо, което не съществува. Виждам, че не искаш да играеш на дребно.

Извратената му усмивка си пролича въпреки маската.

-- Искам топката. – каза момчето.

Усещаше, че няма да има друг шанс. Замисли се какво има да губи. Животът му не струваше много. Картините една след друга изпълваха съзнанието му.

Стоеше сам на последния чин. Другите го подминаваха. Не го зачитаха за жив.

Застанал бе на площад пълен с хора. Момичето, което обичаше, му бе обърнало гръб. Не искаше да го вижда повече.

Седеше на пейка пред гроба на баща си. Никой друг не бе дошъл. Напояваше с вино пръстта.

-- Има ли какво да вземеш? – попита момчето.

-- Веднъж вече ми взеха всичко, което имаше за взимане. – отговори шутът и свали напълно маската си. Видя лицето си. Същото, което виждаше в огледалото. – И миналия път поисках същото. И платих за него. Надявах се поне трудностите да са ме променили.

Събуди се. Спеше в собственото си легло. В собствената си малка стаичка. Нещо му подсказваше, че този ден няма да е с нищо по-добър от предишния. Всичко е било сън.

Стана, облече се и пусна компютъра си. Прозя се и погледна през прозореца. Днес беше прекрасен ден.

Тогава видя на нощното си шкафче малката тарамбука, а върху нея хартиена черна топка.

„Нищо, същевременно всичко, от което се нуждаеш.“

Съблече тениската си и се метна обратно в леглото. Взе телефона и набра номера на шефа си.

Последното нещо, което каза преди отново да заспи бе:

- Днес няма да идвам на работа.

Дали ще дойде?

Слънчева сутрин. В небето няма и едно облаче. Птичките пеят, а свежият въздух изпълва дробовете ми. Ухилен съм. Сънувах я.

          След последната ни среща често се случва да се заседява в мислите ми.

Красива е. Дори и когато броди из съзнанието ми, мога да усетя онази аура, която кара дъхът ми да спира. Очите ѝ са дълбоки като звездни мъглявини. Зелени на цвят и искрящи с емоция. Когато тя е на близо светът изглежда по-приветлив. По-слънчев.

На бузата си още мога да усетя въздушната целувка от миналия път.

Стоя на уреченото място и чакам. Наоколо е пусто. Неделя сутрин е. Никой не излиза по това време. Само тези, чиито души не могат да спят.

Тик-так минава времето. Притеснявам се. Може да е размислила. Стомахът ми се свива на топка. Преглъщам. Металната слюнка ме кара да изтръпна, но трябва да пазя маниер.

Има човек седнал на една от пейките в парка, четящ вестник, който ме гледа странно. Съжалява ме. Предполагам си личи, че чакам момиче. Откъде е сигурен, че не съм подранил, а тя просто идва на време? Не. Твърде опитен е. Веднага е разпознал несигурността по лицето ми.

„Да, така е, господине“ – казвам му на ум. – „ Тя може и да не дойде.“

„Да ѝ звънна ли?“ – запитвам се. – „Ами ако сметне, че съм някакъв нетърпелив тип. Не. Ще чакам.“

Поглеждам часовника си. Минали са петнайсет минути от часа на срещата ни. От нея няма и следа. Нито съобщение. Нищо.

На близкото дърво чурулика някаква птичка.

„Беше тук и когато дойдох“ – замислям се. – „А дойдох петнайсет минути по-рано.“

Изглежда угрижена. Пристъпва от краче на краче. Песента ѝ е тъжна, някак меланхолична.

-- Тръгвай си! – извиквам ѝ на птичката. – Тя няма да дойде!

Мъжът, четящ вестник, ме поглежда изпод очилата си и ми казва:

-- Не е важно дали ще дойде, момче! Важното е дали си струва чакането. Аз чакам вече двайсет години. Но едно мога да ти кажа! За онази девойка всяка минута чакане си струва!

Представям си нежните ѝ зелени очи и допира на меката ѝ кожа. Изваждам книга от чантата си и се настанявам удобно до господина.

Дали ще дойде? by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.

Магьосник

          Събота следобед е. Тъкмо се връщам от лекции. Университетът по магия и други изящни изкуства още се вижда в далечината. Навън вали, но аз съм облякъл плътната си черна роба и дори съм се завил с наметалото, та изобщо не усещам студа. На главата си съм сложил дълъг цилиндър. Обувките ми са туристически, така че локвите не са ми проблем. Само тежкият сак, който влача на рамо, смрачава усмивката ми.

          Минавам през докторската градинка на път за центъра. С тази дегизировка не очаквам да ме познаят. Аз съм семпъл минувач, който перфектно се слива с обстановката. Поне така си мисля. До себе си чувам леко подхлъзване на крак и веднага се обръщам със светкавичните си рефлекси да хвана предмета.
          Оставам учуден, когато в ръцете ми се озовава красиво младо момиче. Ниско на ръст, коса кестенява, очите кафяви и плътни. Носи шапка с пискюлче и дълго палто. Чадърът ѝ се търкаля по асфалта. С нея забелязвам и малко момче.

          Тя е не по-малко изненадана и от мен. Държи се странно, но на лицето ѝ е изписана радост. Ухилена е.

          Извинява ми се. Не гледала къде ходи. Такава си била - разсеяна и винаги в облаците.

          Отвръщам ѝ, че всеки има такива моменти. Да не се притеснява. Разрошвам косата на момчето и ѝ казвам, че има красиво и здраво дете. Самото то играе танц с линиите на баланса, които се променят като времето и са ясни като слънцето през август месец. Казвам ѝ да се замисли да го направи магьосник. Ще му отива. А и какви магии ще прави само – красота!

          Тя се подхилва. Явно не ме е взела на сериозно. Казва ми, че това е брат ѝ, а тя деца нямала. Млада била още. Кимвам с глава и правя малка крачка, с която загатвам, че работата ми тук е свършена. Имам други ангажименти. Свалям си цилиндъра и се покланям дълбоко.

          Тя ме хваща за ръка и ме моли да ѝ покажа някой фокус. Момчето много ги обичало. Пък нали и аз съм бил фокусник... Тук я прекъсвам. Преглъщам. Бавно и спокойно ѝ казвам, че не съм никакъв фокусник, а магьосник. Правя магии. Такива неща. Това ѝ казвам. Тя пък ми казва, че каквото и да покажа, щяла да бъде доволна. Красива е и някак сърцето ми се свива при мисълта, че никога повече няма да я срещна.

          Решавам да се направя на мъж и да изпълня огнен танц. Лесно е като детска игра. Отварям вътрешното си око. Виждам линиите баланса. Заставам в поза подходяща за танца - вдигнал съм единия си крак и съм го свил в коляното. Едната ми ръка сочи небето. Така пресичам точно три линии и с това изпълнявам първите условия за танца. След това се завъртам в кръг, за да оформя кълбо енергия. Затварям очи, за да мога да го моделирам по волята си. Усещам го как тече по тялото ми, след секунда чувствам пламъка да бушува в мен и с малък пирует изпускам цялата енергия.

          Отварям очи, за да се почувствам като съвършен феникс, но осъзнавам, че нищо не се е случило. Около мен огъня липсва, а някои от зяпачите ще се попикаят от смях колко нелепо изглеждам.

          Само загрявам, казвам на момичето, което още гледа със същия интерес.

Добре, казвам си на ум, дори да не ми се получи огнения танц, ще покажа арканното си шоу. Ще има много цветове и експлозии. Надали ще навреди на някой, особено толкова разсеяно в пространството.

          Приготвям се в поза лунен ангел - двете ми ръце са разперени като криле, докато краката ми са свити в коленете. Усещам движещите се линии на баланса и с две прецизни движения ги стискам с пръсти. Завъртам се в полукръг напред и после полукръг назад, за да извадя от баланс самите линии. Ставам на крака, правя два бързи пируета на място, за да изчистя цветовете и се отпускам, докато пляскам с ръце в ритъма на малките експлозии.

          Отварям очи. Нищо. От цялото увиване на линии, пресичане на енергийни центрове - нищо.

          ФОКУСНИК. ФОКУСНИК. Тези думи като камбанен звън се забиват в главата ми. Изглеждам като клоун пред детето. Дори фокусник не съм.

          Тогава се сещам, че в чантата си имам едно тесте карти цялото направено от петици Каро. Така поне мога да замажа провала с един фокус.

          Вадя тестето и ѝ казвам да си избере произволна карта. Момичето веднага изпълнява заръката ми и си взима произволна карта от тестето..

          Казвам ѝ, че картата в ръката ѝ е петица каро. Тя я обръща към мен и ми показва жестоката истина. Картата беше дама купа.

          Споменът се превръща на сапунени мехурчета и се размива безвъзвратно в пространството. Ставам от стола си и излизам на терасата. Сега, когато гледам детето ни, да си играе в двора, осъзнавам, че тя се е оказала много по-голяма магьосница от мен, а аз, жалкият фокусник дори не съм осъзнал какво се е случило.





Магьосник by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.

Лилавата допирателна на реалността

            Чакаше вече от половин час.

            Дали щеше да дойде? Не беше много сигурен. Нямаше телефона ѝ. Срещата беше уговорена съвсем на шега. Бяха се разбрали да се видят пред НДК. Той чакаше пред главния вход, но дали тя не бе разбрала билетния център или пък фонтаните?

            Срещата беше грешка. Изобщо не трябваше да се състои. Дори не я познаваше. Единственото, което знаеше бе, че момичето е мечтател и на една спирка, докато всеки чакаше своя транспорт, тя успя да го убеди, че може да направи всяка своя фантазия реалност.

Той, разбира се, беше абсолютен рационалист и такива на него не му минаваха. Още като чуеше някой да говори за духове, магии или предсказания го избиваше на смях. Такива неща не съществуваха, разбира се. Последният път, в който бе вярвал в свръх естествено беше преди техните да му кажат, че дядо Коледа в кварталния магазин, всъщност е вуйчо Ваньо от горния етаж.

Да превърнеш мечтите си в реалност. Ха. Но момичето си вярваше. Чакай ме пред НДК, Събота, в 10:30 сутринта – каза му. Дали не казваше така на всеки непознат?

Усети присъствието ѝ изведнъж.

Гледаше спокойно преминаващите хора и обмисляше дали да не си тръгне, когато нещо в стомаха му се сви и той инстинктивно се обърна на другата страна, за да я види в целия ѝ блясък.

Лилаво-черна готическа рокля, лилави дълги чорапи с черни ленти, черни кубинки и малка лилава роза забита като шнола в черната ѝ коса. Дългият бретон криеше очите ѝ, но подчертаваше самодоволна усмивка, с която се бе въоръжила миналия път. Ходеше бавно и изискано. Не бързаше за никъде.

„Изглежда все едно е тръгнала на лов.“ – отбеляза на ум.

-- Надявам се, че не си ме чакал много. – извини се тя, когато се приближи достатъчно.

-- Аз тъкмо пристигнах. – излъга той и се почеса по главата. – дори се чудех дали не си си тръгнала.

-- Аз съм Алиса. – гласът ѝ бе толкова мек и спокоен.

-- Приятно ми е, Алиса. Накъде искаш да се разходим?

-- На Витошка тъкмо са отворили лунапарк. Искаш ли да разгледаме? – видя очите ѝ да се мярват зад косите ѝ. Предизвикваха го. Като лъв, дебнещ от високия храст, някоя антилопа да падне в капана му.

Той обаче беше повече от сигурен в две неща.

Първо. Беше преминал през Витошка преди по-малко от 40 минути и можеше да се закълне, че лунапарк нямаше.

Второ. Там дори нямаше къде да се побере този лунапарк. Самата улица бе претъпкана с маси, пейки и всякакви щуротии.

-- Сигурна ли си, че там има лунапарк? – хвърли ѝ един подозрителен поглед.

-- Разбира се, че съм сигурна. – каза тя и извади от чантичката си малко чадърче. – Просто не си го забелязал.

Учуди се. Трудно му бе да си помисли, че може просто така да изпусне цял лунапарк, но реши просто да преглътне и се остави на момичето да води.

Тя разпери малкия си чадър с котешки ушички и закрачи елегантно към Витошка. След това се обърна и с фин жест го подкани да дойде.

Докато вървеше мълчаливо до нея забеляза как погледа му се размазва и гамата на цветовете, които виждаше леко се изменяше към лилаво. Белите мраморни плочки порозовяваха, а черното събличаше тъжната си премяна и се обличаше в красиви виолетови одежди. Премигна. Нищо не се промени.

Взря се с мечтателката. В косата ѝ бяха вплетени звезди. Кичурите сами се сплитаха в малки плитки, а след това се разплитаха и се развяваха, като понесени от вятъра. Момичето се обърна и се усмихна.

          Сърцето му спря за миг.

Вървяха мълчаливо. Тя не изглеждаше да има желание за разговори, пък той си беше глътнал езика, въпреки че нормално беше много приказлив.

На лицето ѝ се изписа самодоволна усмивка, когато достигнаха Витошка. Физиономията ѝ смело показваше нейната победа и тя щастливо бе скръстила ръце в знак на триумф.

ДА, ДА, ДА! Наистина имаше увеселителен парк! На мястото, където преди точно 45 минути (той провери часовника си) се намираше централната пешеходна улица на столицата, сега се простираше лунапарк оцветен в магента, преливаща в пурпурно. Имаше си всичко – въртящите се кончета,  огромна въртележка, на която всяка кабинка беше с формата на лястовица, гъсеница, която се издига като влакче на ужасите и дори от онези платформи с басейн от долу, които ако уцелиш мишената, дъските се раздалечават и пльос, горкият работник е мокър до кости.

Едно нещо обаче наистина си беше странно. Наоколо беше безлюдно. Единственият звук, който можеше да долови, бе тракането от ръждясалите съоръжения. Зловещо беше, не можеше да се отрече. Побиха го тръпки. Струваше му се, че кончета са забучени на дългите стоманени тръби против тяхното желание. Ако се взреше достатъчно продължително, дори можеше да усети болката в още живите им тела. Лястовиците бяха оковани за дългите железа и изглеждаха безпомощни в небето. Като роби въртяха дяволските съоръжения. Толкова живо и в същия момент толкова мъртво. Изпита нуждата да се обърне и да се върне в скучното си ежедневие.

            -- Ела! – гласът на момичето го събуди от малкия му транс. Тя му подаваше ръка и очакваше от него да я грабне със своята. Така и направи. Не искаше да остава сам и за момент.

            -- Една близалка, моля! – викна тя на празното магазинче за захарни изделия. Без да пита си взе две. Подаде му едната, а другата засмука с широка усмивка. – Кончета! Нека се качим първо на кончетата!

             Очите ѝ бяха големи и блещукаха като малки прожектори, когато го последва. Облечена в розово, с розова панделка в косите и сладки розови пантофки, с които все едно стъпваше върху облаци. Беззащитна, изгубена, самотна. Така изглеждаше мечтателката в своя свят. Там, където не я виждаше някой друг, беше чиста като утринна роса.

            Яхнаха едно малко пони и започнаха да препускат по розовите поля. Близалката, която държеше в ръце, представляваше неговия стоманен меч, с който разсичаше скуката и плашеше тъгата. Детският смях на мечтателката пък беше неговата отплата за стореното.

            Погали с ръка гривата на понито и усети изтръпването му. То беше живо. Поклати глава и се отърси от какафонията в главата си. Сега виждаше всичко ясно. Жребецът, който яздеха, се опитваше да избяга и се мяташе в безпомощността си. Това не беше полюшването от въртележката.

            -- Пусни го. – помоли я като ѝ прошепна в ухото.

            -- Защо? – малкото момиченце си бе тръгнало. Суровият отговор отми и последното розово балонче във въздуха.

            -- Против волята му е. – отпусна прегръдката, в която я държеше.

            -- Е, и? Та ти дори не вярваше в неговото съществуване, преди час? Какво ти дава право…

            -- То се мъчи. – прекъсна я. – Защо просто не го освободиш? Да освободиш себе си от всичко това. Не е нужно да се преструваш на нещо, което не си. – той погали едно от другите кончета и почеса гривата му.

            Мечтателката тръгна обидена към входа на лунапарка, но той остана на място. Не можеше да помръдне. Беше объркан. Мислите му прескачаха хаотично, от атракционите към момичето и обратно. Струваше му се, че вижда двойно. Сякаш лилавото и розовото не се смесваха, а просто съществуваха паралелно. С едното си око виждаше приказните понита и розовото момиченце, с другото виждаше тъгата насъбрала се по измъчените жребци и лилавата мечтателка. Двата свята обаче рязко се разделиха, когато малкото момиченце се върна към него, а готическата девойка продължи напред.
            Тя (розовото ангелче) дойде при него и му подаде малката си ръчичка. Той понечи да я грабне, но момиченцето смръщи устни и му направи намек за близалката. Тя искаше близалката. Даде ѝ я. Огромната усмивка се изви по лицето ѝ, но тя пак направи високомерно изражение и с глава подкани към мечтателката.
             -- На нея. Дай ѝ я на нея. - чу се сладкото ангелско гласче.
             Тръгнаха заедно към лилавата девойка. Подаде и близалката като букет с цветя. Тогава двата образа - розовия и лилавия се сляха в едно. Изглеждаше като феерия от цветове, допираща се до света. Пред него стоеше съвсем друг човек.
           Тя замахна с близалката все едно е магическа пръчка и чудото настъпи. Конете препускаха като диви мустанги покрай тях, ятото лястовици кръжеше под облаците, гъсеницата влакче се сви в пашкул и после за секунди се превърна в красива и изящна пеперуда, а малкото басейнче се изливаше като потоп и помиташе и последните останки от панаира.

            Сега се чувстваше толкова свободен. Погледна към Алиса и посегна да я прегърне. Ръцете му се отрониха като пепел от цигара и се понесоха по вятъра, развявайки красивите ѝ розови кичури. В този един миг те бяха между реалността и магията. В следващия това никога не се бе случвало.                                                                                                                              


Лилавата допирателна на реалността by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.

От грешната страна на релсите

            Мейлъс стоеше на ниското хълмче до старата круша и очакваше залеза. Последните лъчи на слънцето  се отразяваха в железните релси,  разделящи цивилизацията от утайката на обществото.

            От другата страна се простираше големият град, високите сгради, каменните улици, изящните площади и вечно преливащите фонтани. Имаше и от онези магазини, в които единствено стъкло те дели от всякакви вкусотии, коя от коя по-апетитни. Всичко там беше цивилизовано. Самият град граничеше със съвършенството.

            От тази страна на релсите беше различно. Тук борбата беше за оцеляване, за храната, за простите неща. Нямаше място за изисканост, щом си на ръба на оцеляването. Хората нямаха никакво желание да отделят време на красивите неща, когато не бяха сигурни дали ще могат да изхранят семейството си. Мизерията цареше най-вече в душите им.

            Не, че имаха друг избор. Нямаше я опцията просто да отидат в града и да избягат от всичко това. Дори не им се позволяваше да стъпват там. Границата беше железните релси.

            Още като малък го плашеха, че ако нарушиш това правило, рискуваш да те застрелят на място. Косачите не си поплюват.

            „Сигурно убиват изискано“ – помисли си Мейлъс. – „А имаше ли изискана смърт? Сигурно. Но аз надали ще получа такава.“

            Чу задаващия се влак и слезе от хълма. Свря се в високите храсти близо до релсите. Нямаше време дори и за секунда отклонение от плана.

            Парният локомотив премина с цялата си шумотевица на метри от него и той усети вятъра в лицето си. Това му подейства зареждащо. Очисти го от нерешителността, която караше ръцете му да треперят.

            Използва възможността и пресече на един дъх релсите. Сърцето му биеше лудо. Продължи да тича. На някъде.

            Успя да си поеме дъх, чак когато стигна до първата сграда. Сложи си качулката, наведе глава и закрачи по улиците.

            Беше избрал най-хубавите си дрехи, за да не бие на очи. Носеше черните почти нови дънки и черния остарял шлифер на баща си, за който беше чувал легенди, че е бил захвърлен до релсите. От предишните си идвания беше забелязал, че всички се обличат така и щеше лесно да се слее с тълпата.

            Забърза се. Ако не побързаше щеше да е затворено.

На няколко пъти сърцето му едва не спря, когато мина на няколко крачки от нищо неподозиращите косачи. Имаше чувството, че след миг ще се обърнат, ще го познаят и ще го застрелят. Не събираше кураж, за да ги огледа напълно, но погледът му винаги се спираше на дългите им пушки и това му беше достатъчно, за да изтръпне. Същите използваха и отвъд релсите, за да решават териториални спорове и добре знаеше как свършват тези от губещата страна.

Докато се разхождаше се заслушваше в разговорите на местните. Темите им бяха най-различни. Някои обсъждаха в кой точно ресторант да хапнат на вечеря, други пък се занимаваха с живота на съседите си, повече от колкото със своя, трети пък бяха твърде погълнати от новите влакове, които щели да пускат в употреба още идния юли. Никой не обсъждаше дали ще има добра реколта тази година или дали храната ще стигне за целия град. Не чу и разговори за студовете през зимата или пък за болестите, които могат да навредят на добитъка. Разговорите на гражданите му се струваха безсмислени.

В най-отдалечената част на града се намираше малкото магазинче за цветя, което разглеждаше често. Това беше единственото място, което можеше да свърже с другата страна. Тук поне всичко беше живо и имаше естествена красота.

Повечето цветя бяха изнесени навън в малки пластмасови кофички. Любимите му бяха вечно свежите магнолии, каквито никога не бе успял да намери на полето. С едрите си цветове, те носеха от тукашния аристократизъм, но все пак си бяха цветя, а цветя имаше навсякъде.

-- Пак си дошъл. -  отбеляза цветарката и се подаде от малкото магазинче. – Започвам да се чудя дали идваш, заради мен или идваш заради цветята.

            -- Здравей, Ная. Радвам се да те видя. – отвърна Мейлъс без дори да я поглежда.

            -- Винаги студен. Не изневеряваш на обичайното си настроение. – тя се приближи до него и го целуна по бузата.

            Той се изчерви и се отдръпна назад.

            -- Какво искаш? – попита я и се намуси.

            -- Нека затворя, след това ще говорим. – гласът ѝ се промени драстично и това го стресна. Не посмя да попита какво се е случило, просто седна на бордюра и впери поглед към звездите.

            А звездите бяха общи. Те не бяха на никого и все пак обединяваха двете страни на релсите. Същите звезди можеше да наблюдава и от прозореца на стаята си и от полето, дори и в града не се променяха.

            -- Тук ли ще седим? – попита Ная,  докато се наместваше до него.

            -- Нещо против?

            -- Не ми е проблем. Пък и е приятна вечер, защо пък не. – тя се сгуши в него и опря глава до неговата. – Харесвам те. – прошепна с нежния си глас.

            -- Хм. – беше  единственото, което успя да каже. Беше сигурен обаче, че тя усеща треперещото му тяло.

            -- Трябва да действаме тогава. – каза тя и се захили като усети лекото му отдръпване. – Не говоря за такова действане. Трябва да се сгодим.

            Мейлъс напълно се панира. Не знаеше какво да направи. Не ѝ беше казал, че живее отвъд релсите. Всичко в него се преобърна и той инстинктивно я погледна в очите. Две малки езера, които преливаха. Искаше да я целуне, но нещо в него го спря.

            -- Какво те мъчи? Ако са пари, семейството ми не е от най-бедните и ще ни помогнат. Виж друго е, ако не искаш…

            -- Искам. – прекъсна я той. – Но ти не би искала.

            -- Виж сега, аз мога да съм мила, но не съм глупава. Достатъчно ми беше, че аз ти предложих да се сгодим, какво по-дяволите искаш? Да те моля на колене?

            Очакваше такава реакция.

            -- Аз не съм от тази страна на релсите, Ная. Не е толкова лесно, колкото си мислиш. – гласът му вибрираше от несигурност.

            -- И какво от това? Ако искаш мога да ти потърся работа, ще си намерим квартира и ще живеем заедно. Какво толкова?

            Тя явно не знаеше. Явно не ѝ бяха казали.

            -- Ами косачите?

            Това вече не го очакваше. Тя се смееше със сълзи.       
            -- Имаш предвид онази налудничава история, че който премине от другата страна на релсите ще бъде застрелян на място? Това са абсолютни глупости! Та нали през деня има толкова пътуващи търговци, които продават стоката си на местните магазини!

            Чувстваше се като малко дете. Все едно му казваха, че щъркелите не носят бебета. Не искаше да го повярва или не можеше. Част от него се чувстваше обидена. Винаги си мислеше, че е по-интелигентен от другите, винаги бе живял с мисълта, че е нещо повече, а всъщност е бил сляп като къртица. Просто е трябвало да погледне напред.

            -- Не мога да остана тук. – усети се да казва. – Твърде много ми е. Чувствам се от грешната страна на релсите.

            Ная не помръдваше. Той обаче се изправи и се обърна. Закрачи бавно, въпреки че му се искаше да бяга с колкото сила има.

            -- Спомняш ли си, когато дойде за пръв път тук? – провикна се тя. – Животът ми беше толкова скучен. И дойде ти. Някакъв намусен тип, който е различен от всички останали. Не те интересуваше това, кое е на мода и кой с кого изневерил. Интересуваше те всичко около нас, цветята, животните, звездите. Никога не бях срещала някой толкова земен. Беше ми ясно, че не си от тук. Тогава разбрах, че това за мен е грешната страна на релсите.

            -- А коя за теб е правилната страна на релсите, Ная? – попита я Мейлъс като спря на място.

            -- Не мисля, че има такава. – чу думите да ехтят в главата му.

            Когато се обърна, от нея нямаше и следа.

            Истината беше пред него. Просто той не искаше да я съзре. Двете страни бяха еднакво правилни. Грешният бе той.

           

От грешната страна на релсите by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.

            

Сладко от малини

            Беше ветровита априлска вечер, когато се прибираше от банката с вкисната физиономия. Всичките пари, които леля му му бе изпратила, бяха отишли за погасяване на онзи безсмислен заем, който бе изтеглил преди година. Вече бе отлагал твърде много и се наложи да върне много пари наведнъж.

            Бе си купил пиaно. Той и пиaно. Къде му беше ума?! Та той дори не можеше да чете ноти?! Дори не разбираше от солфеж, да не говорим за това колко бе сакат в ръцете… И въпреки това си взе пиано.

            Някак този музикален инструмент му напомняше за къщата на баба му и дядо му, отдавна продадена на безценица заради кризата. Когато беше малък, дядо му винаги му свиреше различни мелодии. Закупи си пианото, защото се надяваше старата къща да придобие от същия омагьосващ аромат. Не се получи. И все пак сърце не му даде да го продаде.

            Единствените пари, с които разполагаше бяха десетте лева, спестени от семестриалната такса. Месеца се очертаваше труден

            По път за вкъщи мина през близкия супермаркет и си взе няколко хляба, така да има, ако нещо се случи с останалите му пари. Винаги трябваше да се застраховаш за такива моменти.

            Прибра се в скромния си апартамент, метна хляба на масата и се гмурна леглото. Нямаше желание да пуска компютъра, нито си бе платил интернета, така че всичко, което можеше бе да съзерцава тавана.

            Дните му минаваха като месеци. Скучното му ежедневие в университета по икономика изяждаше всяка усмивка. По цял ден имаше занятия и се връщаше чак по-тъмно.

            Следващата седмица обаче се случи нещо странно. Тъкмо се прибираше капнал от умора и интуитивно се качваше по стълбите, когато за малко не се спъна в някакъв буркан.

            Добра се със сетни сили до лампата и цялото стълбище светна.

            Пред вратата му наистина имаше буркан. Малко бурканче с малиново сладко, както установи след като потопи пръст в него и опита.

            Нещо в него се съживи. Не знаеше кога го е оставил там, но ето че и на него му се усмихваше съдбата от време на време. Сияеше от радост. Не беше вкусвал друго освен хляб от вече седмица и това малко бурканче му спасяваше живота!

            Като светкавица се спусна към кухнята и извади две филийки, с две бързи намазвания пред него се намираше истинско пиршество.

            В началото посегна да ги изяде от раз, но се спря. Трябваше да им се наслади напълно. Трябваше да се отнесе с тях като с угощение.

            Отхапа една хапка и се потопи във вкуса на малините. Те нежно танцуваха балет с остарелия мухлясал хляб и тази наслада, която изпитваха вкусовите му рецептори не можеше да се сравни с никоя пържола или течен шоколад. Божествено! Амброзия!

            Не изяде цялото бурканче, реши да си похапва малко по-малко. Въпреки всичките му опити за пестене след няма и седмица бурканчето напълно беше привършило и той пак беше останал само на хляб.

            Един ден след това пред вратата си намери друго бурканче. Това вече беше странно. Ако първото бурканче можеше да го смята за едно от онези чудеса, за които трябва да благодариш на собствената си къса памет, то второто си беше оставено там нарочно. С цел.

            Гладът надделя и той прибра и това сладко от малини в дома си.

            Когато обаче намери трето бурканче любопитството му преля и той реши да разкрие кой е този анонимен благодетел.
            В деня след като свърши сладкото напусна университета по-рано и се затича към вкъщи. Там щеше да издебне анонимния си ангел пазител и да му благодари от все сърце.

            В главата му се загнезди една определена мелодия. Пиано се смесваше се с градския шум и той се пренасяше малко по-малко някъде другаде. Изпита същото чувство, което бе изпитвал като малък. Онова щастие и лекота, за която парите не означаваха нищо и единственото, което ти трябва е слънцето и щипка свободно време.

            Не осъзна кога. Не осъзнаваше защо. Просто по едно време звуците престанаха да са в главата му. Идваха от друго място. Пианото беше толкова игриво, толкова изящно. Звуците толкова кристални.

            В един момент се оказа тайно надничащ в собствения си апартамент.

            Момиче с дълга до кръста чуплива коса, облечено в лятна рокля, приличащо повече на ангел от колкото на човешко същество, стоеше на малката му табуретка и играеше по пианото. За нея изглеждаше като детска игра, но мелодията, която свиреше, караше неговият свят да се размива на различни цветове, да се завихря във водовъртеж и да го корабокрошира в непознати води.

            Усещаше онази мека топлина от домашната камина, каквато винаги имаше при баба му и дядо му. Онова късче уют, което бе търсил толкова време.

            Излегна се на стената и заслуша. Не му беше нужен дом, за да се почувства като вкъщи. Всичко от което се нуждаеше беше малко музика и бурканче сладко от малини.


Сладко от малини by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.

Шоколадовата Лейди

            Часовникът удари точно 20:00, когато Шоколадовата Лейди прекрачи входа на малката библиотека. Беше облечена във виненочервен пуловер и дълга пола до глезените. Гарвановочерната ѝ коса, изящно подстригана, стигаше до рамената ѝ, докато по-дългият ѝ бретон, беше ефирно перфориран с малка черна фиба.

            „Изключителна, както винаги.“ – помисли си той и се опита да не покаже широката си усмивка.

            Шоколадовата лейди бе редовен посетител. Винаги идваше към осем вечерта и оставаше до самото затваряне на библиотеката. Никога не взимаше книги за вкъщи, четеше само на място. А четеше всичко, от Чехов до Достоевски, от Джек Лондон до Приказките на братя Грим.

            Особеното при нея беше, че всеки път, когато идваше, си носеше по един шоколад. Всеки път различен, но все пак той беше забелязал, че този с бадеми ѝ беше любимият. Явно шоколадът и книгите доста си пасваха. На лицето ѝ винаги имаше изписано блаженство.

            Първите пъти когато дойде, той много се притесняваше за книгите и вероятните следи от шоколад по тях, но нито веднъж не успя да намери такива. Тя също беше ценител. Умееше да общува с тях.

 Шоколадовата Лейди, както ѝ излезе прякор между персонала, остави чантата си на любимото си място за четене - до изкуствената камината и се приближи към него.

            -- Обичайното? – попита я той и грейна като слънце. Нещо в това момиче го зареждаше с енергия и караше сърцето му да тупти като барабан.

            -- Да. Обичайното. – потвърди тя с нейния басов и дрезгав глас. – Късо кафе, без захар и с малко канела.

            Тук не сервираха напитки, но той правеше изключения за нея. Колегите му често казваха – „Право е момичето, книгите и шоколада най-много си отиват с кафе, силно при това!“. Той бе взел това доста при сърце, защото специално за нея бе купил изискано вносно кафе от Бразилия, не онези боклуци, които ги продаваха по супермаркетите. Не знаеше кое точно кафе върви с шоколад, но предполагаше, че колкото по-силно е то, толкова повече се смесва с какаото.

            Занесе ѝ кафето, както беше прието с чинийка и малка лъжичка, въпреки че в него нямаше захар. Тя четеше „Дамата с рентгеновите очи“ и отчупваше парче млечен шоколад. Начина, по който се наслаждаваше на парчето шоколад – със затворени очи, все едно вдишва аромата на цвете. Тази гледка го караше да изтръпва.

            Обърна се посрамен, без тя да е го видяла и отиде да си върши работата. Оставаше му още малко инвентаризация.

            Тъкмо проверяваше колко книжки за деца са зачезнали през последната година, когато зад себе си чу плътния ѝ глас и веднага се обърна.

            -- Господине, ако можехте да живеете в една книга до края на живота си, коя бихте избрал? –попита тя, докато размахваше рязко ръце, чертаейки въображаеми светове.

            Той напълно се стъписа. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да отвърне, това не се беше случвало преди. Никога не си бяха говорили. Не можеше да мисли трезво, единственото нещо, което му беше на ума бе…

            -- Шоколадовата Лейди… - след секунда осъзна, че го е казал на глас. Сърцето му биеше яростно и целият се изчервяваше. Имаше един шанс да направи добро впечатление, а оплеска всичко…

            -- Това звучи интересно. – усмихна се тя широко. – Кой е авторът? Никога не съм чувала за книжката, но щом ви е грабнала толкова много, сигурно си заслужава.

            -- Тя не е много известна… - успя да скалъпи той. – Забравил съм му името, но историята наистина си я биваше… Ами вие, госпожице?

            -- Труден въпрос, честно да ви кажа. Понякога искам да съм златотърсач в Аляска, друг път мечтая да съм изискана дама по времето на барока или пък проста крепостна селянка в Москва. Трудно ми е да си избера само един живот. Ами представете си…

            Разговорът продължи до след полунощ. Двамата си представяха различни книги, понякога навлизаха в исторически събития или пък напълно се отплесваха в някакъв фентъзи роман. Пътуваха заедно из толкова различни светове, че времето спираше да тече и те се чувстваха като мореплаватели откриващи нови континенти и изследващи нови морета. Нощта минаваше плавно и запленяващо, единствено угасването на тока, заради новия режим успя да ги прекъсне.

            -- Много се извинявам! Наистина много съжалявам! – изстена тя, когато останаха в пълен мрак.

            -- Не съжалявайте за нищо, госпожице! Та времето прекарано с вас беше прекрасно! – отвърна и той, още пиян от всичките тези емоции.

            Някъде в чекмеджето на бюрото си успя да напипа една свещ и с помощта на запалката му в стаята грейна слаба мъждукаща светлина.

            -- Но сега как ще се приберете? – рече тя притеснено и го погледна с големите си очи, пълни с тревога.

            -- Ще взема такси. – отговори ѝ той. – По това време, все ще намеря някой шофьор да иска да ме закара до другия край на града…

            -- Но вие толкова ли далече живеете? Не, не и не. Аз живея отсреща. Бъдете ми гост за тази вечер. Тъкмо ще опитате от шоколадовата ми торта. Всички казват, че е да си оближеш пръстите!

            -- Но, госпожице, аз не мога…

            -- Разбира се, че можете! – прекъсна го тя и го хвана за ръка. – Само вземете някакви свещи, защото вкъщи нямам.

            Апартаментът и беше много уютен, въпреки че слабата светлина от свещите не му позволяваше да огледа добре.

            Нещо липсваше обаче.

            -- Защо нямате нито една книга? – попита той, докато тя се губеше някъде в тъмнината.

-- Книгите са като животните. Както животните принадлежат в природата, така и книгите принадлежат в библиотеките. Там е домът им. Не можеш просто ей така да отвлечеш някого. – провикна се тя от другата стая.

            Това правеше него нещо като горски на резервата от книги. Усмихна се. Никога не беше приемал така нещата.

            След няма и минута тя се върна с парче торта, цялата шоколадова и с парченце портокал отгоре. Толкова вкусно изглеждаше.

            -- Надявам се да ви хареса. – каза приветливо Шоколадовата Лейди със същия плътен и басов тон.

            За момент си помисли да изяде тортата, но ръката му не помръдваше. Ами ако отхвърли тортата, щеше ли тя да го приеме като все едно е отхвърлил нея? Шоколадовата глазура, която покриваше сладкиша имаше ли нещо общо със снежнобялата ѝ кожа? Портокаловото парченце символизира ли дълбоките ѝ кафяви очи? Не! Не можеше да го направи. Не можеше. Просто трябваше да стане и да си тръгне. Да избяга. Да отиде другаде, да отиде някъде надалеч.

            Изхвърча през вратата на апартамента без дори да погледне домакинята. Беше толкова изплашен. Това замъгляваше преценката му. Тялото му само тичаше към най-близкото такси.

            На следващия ден се обади, че е болен и няма да ходи на работа. Затвори бързо без дори да чуе пожеланията за бързо оздравяване от колегите си.

            Стоеше си вкъщи и гледаше секцията си пълна с книги. Затворени против волята им, купени като роби от робовладелците в книжарницата. Какъв ценител на книгите беше той, когато ги държеше затворени в мрачния му апартамент, когато единственото нещо, което те искаха беше да бъдат четени и разлиствани.

            Отиде на работа влачейки няколко колички, всяка от тях пълна с книги. Всичките бяха добре запазени и дори не изглеждаха четени.

            На бюрото му имаше малко парче торта. Беше толкова красива. Като произведение на изкуството. Имаше шоколадова глазура, а отгоре пишеше с течен шоколад – Мечтай! Колежката му каза, че преди час самата Шоколадова Лейди я е донесла и е оставила малка бележка.|

            Извинявай, ако моята невзрачна тортичка не е била достойна за теб. Не съм искала да те обидя. Затова се постарах и дадох всичко от себе си и направих тази. Надявам се поне тази да ти хареса. Не е като твоето кафе, още аромата да те подканва да отпиеш, но дай ѝ шанс, защото е направена с любов.

            Една сълза се стече по бузата му и той награби с ръка от тортата. Беше най-вкусното нещо, което беше опитвал. Като феерия от цветове се смесваха различните блатове. Това беше и първият път в живота си, в който опита шоколад.

            Предметите в полезрението му започнаха да се размазват, но той все пак успя да прекоси улицата и да се облегне на вратата ѝ. С финално усилие почука и се сгромоляса на входа. Последното нещо, което си спомняше беше, че се опита да избърше шоколада от лицето си, за да не изглежда толкова нелепо, но не намери сили да го направи. Сънят го отнесе твърде бързо.

            Събуди се в болницата, а до него стоеше тя, Шоколадовата Лейди.

            -- Защо не ми каза, че си болен от диабет, глупчо такъв? – изхлипа тя през сълзи.

            -- Ти винаги си шоколадова, енергична, замечтана. – започна той и нещо  стомаха му сви от притеснение. - Помислих си, че ако ти кажа, магията ще свърши. –  по лицето му се стекоха сълзи. – Поне опитах вкуса на шоколада. – опита се да се пошегува.

            Тя стоеше срещу него и бършеше малките сини поточета от зачервените си очи с ръкав, докато се заливаше от смях.

            -- Всъщност не. Не си опитал истинският вкус на шоколада. – тросна му се тя и игриво се приближи към него. -  За да опиташ вкуса на шоколада, не е дори нужно да ядеш шоколад. – каза тя и се наведе още по-близо. Големите ѝ влажни очи го омагьосваха. Целуна го и се излегна до него на болничното легло.

            Той целият трепереше, но усмивката не слизаше от лицето му.

            -- Това е вкуса на шоколада. – прошепна в ухото му тя. – А сега ще напишеш ли тази книга, за която ми говореше - Шоколадовата Лейди?

Шоколадовата Лейди by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.