"Аз
се страхувам от самотата", изписано на стена в центъра на града, или "Ценете природата, защото когато осъзнаете какво вършите, ще е вече късно да
се върнете назад!“ върху стикер, залепен на малкото електротабло до входа на
училището. Послания за мир, екология и хуманизъм, описващи тъмните коридори на
човешката съдба. Графити, които никога няма да бъдат
забелязани, и каузи, които са далеч в миналото. Безсмислено занимание.
Човечеството никога няма да се върне назад. Пътят му винаги е бил и винаги ще
бъде право напред, каквото и да го очаква там.
Всъщност
и аз се страхувам от самотата. Моментите, в които успявам да чуя жуженето на
тишината, ме кара да изтръпвам и да търся алтернативни източници на шум, но
поне знам, че и никой не го интересува от какво се страхувам. Никой не го
интересува дали си изхвърлям пластмасовото кенче в кошчето за пластмасови
кенчета или в това за хартиени отпадъци. Интересува ги да се
изкрещят и да се освободят от това дразнещо чувство на вина, че самите те са
едно нищо, чието съществуване е без значение.
Не
ме разбирайте погрешно! Аз разглеждам всички тези хора, като поети, пишещи
стихотворението на живота си и за жалост, както се получава с повечето
стихотворения – нещо му куца. Като стара дама, опитваща се да се дореди до
място в градския транспорт и навяваща спомен за реликва от военноисторическия
музей, тяхното стихотворение вони на гнило. Всичко това, което не е подравнено с
този свят, е втората строфа.
Всеки
може да напише красиво стихотворение от два или четири реда, което да звучи
поетично и докосващо същината на живота, дори и аз мога, но не всеки може да
напише адекватно продължение. Екология, политика, романтика – няма значение
какво четиристишие могат да напишат, щом нямат пасващ втори куплет.
Съществуваше
ли истински поет, който освен ясно начало и строфа, рисуваща плътна картина, да
можеше да напише и втора? Това не знае и мрачният господин в ъгъла на
помещението. Едно обаче ми е пределно ясно – тази екзистенциална концепция,
която ще представлява втората строфа, нямаше да съществува, ако аз, а и той,
човекът в ъгъла не бяхме там, за да чуем, за да я интерпретираме, за да я
разгадаем. Не съществува истина, която да е истина, преди хората да я
индентифицират като такава. Художникът не е никакъв артист, ако никой не може
да разгадае картините му.
Литературното
четене продължава. Последните редове на малката импровизирана зала ще бъдат моето
запазено място. Сега друг се крие в сенките. Далеч от роднините, познатите и
случайните минувачи се спотайва тъмна фигура. Различна от останалите, тя има
трениран поглед насочен към квинтесенцията на произведенията. Това е мястото на
наблюдателя. Този, който не влиза в директен сблъсък с поезията, а наблюдава
нейния ефект върху присъстващите. Обективната гледна точка за субективната
материя на изкуството.
Той
се изправя и излиза на сцената. Възрастен мъж с побеляла коса и прегърбена
стойка – това е той. Лицето му е прорязано от бръчки, а очите остават скрити от
изпъкналите му бузи. Две черни дупки.
--
Здравейте. – промърморва той на микрофона. – Здравейте! – казва отново
по-силно. – Чувате ли ме, по дяволите? – изкрещява. Публиката онемява. – Има
връзка. Това е хубаво. Не съм искал да съм тук, но съм. Вие също не сте искали,
но сте. Щастлива среща, но не е. Защото ще говорим за тъжни смисли, но няма да
говорим. Ще се гледаме, дами и господа. Вие виждате ли ме? – пита и поглежда
към мен. Аз се правя, че не чувам. – Вие, вие, с черната шапка – това съм аз –
виждате ли ме?
--
Да. – отговарям стъписано.
--
Странно. Защото аз не ви виждам. За мен вие сте черни петна. – изважда кутия
цигари от задния си джоб и запалва една. – Ние сме облаци от цигарен дим, дами
и господа. Нашите върхове и падения са си дръпнали от цигарата на живота и ние
сме вторичният продукт от това действие. – Той спира и се вглежда във всеки от
присъстващите. Погледът му е състрадателен и разбиращ. - От нас зависи малко,
дами и господа. На нас ни остава само да наблюдаваме. Затова тук ще наблюдаваме.
Ще наблюдаваме стихотворение след стихотворение, докато не я видим – нейната
втора сянка.
Пънкът е мъртъв, гробарят го
няма
Наближаваше
полунощ, а по улиците на Бенковски бе настанала паника. Колоните на Сивия
гърмяха старите класики на Exploited, докато някъде в създадената какафония се чуваше и неговия
вокал, прихванат от стар микрофон с неизвестна китайска марка.
Отстрани
лудеенето на младежа изглеждаше като театър на сенките. Силуетът, обграден от
светлината на примигващата крушка, се вихреше из малката стая на третия етаж
като обезумял викинг на бойното поле. Писъците на съседите не закъсняха.
Живеещите
в съседните кооперации като зомбита, събудени от подранилия апокалипсис, се събираха пред двайсет и втори блок и още не
разтворили гуреливите си очи, крещяха заплахи към светещия прозорец.
--
Ако веднага не престанеш с това крещене, ще викнем полиция, чуваш ли ме? –
жалваха се някои. Други не бяха достатъчно будни, за да изразят мнението си, но
стояха в тълпата за подкрепа.
Обсадата на апартамента на Сивия се състоеше на няколко фронта. Комшиите от
квартала се струпваха под прозореца му, съседите от горния етаж тропаха и удряха
силно с крак по рушащата се носеща плоча, а пенсионерката, която живееше отдолу усилваше телевизора си на канал БНТ и той трябваше да издържа пращенето на
комунистическия ѝ телевизор поне още половин час, докато не го спре, ако изобщо
го спреше. За капак на всичко, един изкукуригал старец от по-горните етажи
правеше всичко възможно да изкърти входната му врата.
„Да я кърти.“ - казваше си Сивия. – „Ако това ще го накара да се разкара.“
-- Добре, добре. – извика през прозореца раздразнено. – Лягам си.
Тълпата се разотиде, като злобно се заканваха следващия път да не му се
размине толкова лесно.
„Майната им. Да правят, каквото си искат.“ – изсумтя и затвори прозореца.
Облегна се на разбутаното си легло и се заслуша в пращящия телевизор „София-82“,
който тъкмо предаваше повторение на новините „По света и у нас“. Не можеше да
долови повечето изречения, но ставаше дума за посещението на министъра на
културата в местното читалище, заради сто и двайсет годишния му юбилей.
Представи
си нещо налудничаво – министърът да присъства на концерта им в сряда като
почетен гост. В съзнанието си визуализираше приятелите си пънкари, всеки от тях
с дълъг гребен в различен цвят, разбиващи се един в друг сред вълните на музиката, и костюмираният министър, не можещ да повярва какво са случва, очаквал да
присъства на детски хоров спектакъл.
Докато си мислеше това, Сивия наблюдаваше почти хипнотизирано микрофона,
който висеше, завързан за примигващата крушка. Всичко се подреди. Това бе
неговата социална отговорност. Този концерт трябваше да се състои.
На следващата сутрин в седем и двайсет вече бе станал и си бе намазал
няколко филии с конфитюр, които похапваше със сутрешната си цигара. В осем и
двайсет се намираше на читалището, а в 9 (когато дойде директора) вече
разговаряха.
-- Прекрачваш всички граници, Атанасе. – възрази директора и отказа да
обсъжда темата.
Сивия излезе от кабинета без да казва нищо. Пред читалището седна на една
от новите пейки и запали цигара. На слушалките си пусна Chaos
in my life на Exploited
и се усмихна широко.
„Не
си познал, старче. Министърът ще дойде на концерта, иска или не иска. Изобщо не
го питам.“
Звънна един телефон и се запъти към центъра. След час вече бе събрал бандата
и оформяха плаката за концерта.
Стояха на разкъсаното диванче в мазето, което наричаха репетиционна, и се
взираха в малкия лаптоп на Стефан, китариста на бандата. Той бе човекът, на
който разчитаха да се за занимава с логото и плакатите.
-- Става ли? – попита той и показа приблизително готовата версия. –Скандално?
-- Вечерта ли ще ги лепим? – попита Никола, барабаниста на бандата, докато
отпиваше от бирата си.
-- Това ще е щуро. – констатира китариста.
-- Затова ще ни трябва помощта на брат ти. Пешо трябва да ги разпечата през
нощта, да не ни усетят.
-- Брат ми ще се разбие от кеф, като разбере, че прави услуга на Сивия.
Нямаш грижи! – ухили се Стефан.
Неделя срещу понеделник бе една от най-бавните вечери в живота му. Тя се
рееше като облак без посока в безкрайното небе, пълно с фалшиви мечти и нереални
желания. Секундите маршируваха и с рязка стъпка обикаляха циферблата на часовника,
докато димът от изпушените цигарите хващаше стрелките за ръка и ги понасяше в
един бавен валс.
Това, което щеше да се случи в сряда не бе правилно. Бунтът бе хартиен, войниците
бяха оловни, а мечтите им – тяхната втора сянка. Те живееха във време на
носталгия по старото и отминалото. Не съществуваха социалните окови, срещу
които се бореше. Гребенът, татуировките, рисуването по стените представляваха възпоменание
на великите герои, борили се за свободата и всички нейни отражения, но сега,
когато тя бе превзета крепост, за всички пънкът бе мъртъв. Явно на него се
падаше честта да го погребе.
„Никакво погребение, а театър на сенките. Както е започнало, така и ще
свърши.“.
Понеделник сутринта бяха разпечатани плакатите. Министърът на културата
задраскан с едно анархистко „А“ и с червено написано – ПРАЗНИЧЕН КОНЦЕРТ НА
ГРУПА „ПЪНКАРСКА МУ РАБОТА“. ПЪНКЪТ ВСЕ ОЩЕ Е ЖИВ, НО НЕ СМЕ СИГУРНИ ЗА
МИНИСТЪРА НА КУЛТУРАТА. ЕЛАТЕ В ЧИТАЛИЩЕТО НА КВ. БЕНКОВСКИ 8ТИ АПРИЛ,
2015г. ЗА ДА ВИДИТЕ ТРУПА МУ. В долния
ляв ъгъл имаше и послепис. ПС. ПОНЯКОГА ТРУПОВЕТЕ СА ПО-КРАСИВИ ОТ ХОРАТА. ВХОД
СВОБОДЕН.
Вечерта на понеделник ги разлепиха по центъра на София. Стремяха се да са
максимално потайни, защото бяха сигурни, че ако някое ченге ги види, ще ги
прибере в районното.
Вторник срещу сряда бе затишие пред буря. На никой от бандата не му се
репетираше, нито пък бяха много разговорливи. Денят мина в мълчание и нервно
пушене. Не си направиха труда да проверят дали някой е видял и приел плаката на
сериозно в интернет. Дори и концерта да се проведеше пред празна зала, това
нямаше значение. За тях това щеше да е първото и последното им шоу.
Сряда сутринта Сивия не издържа и се разходи до София. Плакатите бяха
разкъсани, изчегъртани и там където лепилото бе надделяло, някой бе залепил постер
на някаква чалга певица отгоре.
„Неудобен съм ви.“ – подсмихна се Сивия, докато минаваше през площад
Славейков.
Нямаше време да се притеснява за такива маловажни проблеми. Прибра се
вкъщи, взе си душ и запали цигара, докато чакаше да дойде Ани от съседния вход
да му изправи гребена. Не че не можеше и сам, но компанията ѝ нямаше да е
излишна.
Както винаги тя не почука преди да влезе.
-- Сив, вие сте фурор във фейсбук! Хората не спират да говорят за вас! По
медиите не спират да говорят за вас! Появяват се експерти, които анализират
поведението ви в пънк сцената, нищо че това ще ви е дебютният концерт! –
изреждаше тя без да си поеме дъх. – Стотици са се записали да дойдат на
събитието ви!
-- Куките ще дойдат ли? – попита я, докато тя се настаняваше на леглото.
-- Някои тълкуват това като заплаха за убийството на министъра. – изплашено
отбеляза Ани. – В няколко предавания казаха, че ще ви търсят отговорност и ще
искат да се явявате в районното.
-- Те дори не знаят кои сме. Но ще разберат в най-скоро време. Ще ни
запомнят копелетата.
Сивия никога през живота си не бе виждал толкова много хора по улиците на
Бенковски. През прозореца на читалището можеше да проследи вълните от младежи,
които се редяха пред сградата. В редиците на събралите се имаше и пънкари, но
основното множество не проявяваха признаци да са от неговите. Повечето ги
познаваше от различни концерти, но имаше и нови лица.
Обърна се към гърчещия се на пода директор на читалището. Бе се опитал да
им каже, че в читалището няма място за такива агресивни послания. Мнението му
не бе от значение. Сенките не изискваха позволение, за да придават форма на
материалните образи.
Завърза го за парното и слезе към сцената. Там се случваха последните приготовления
за шоуто – облепяше се стената с плакатите за концерта и се донастройваше
апаратурата.
Сивия отиде на входа на читалището и отвори вратата. За малко не остана
прегазен от тълпата, която се втурна в залата като стадо разярени бикове.
Хората изглеждаха много повече от местата в залата, но всъщност се побраха и
остана място.
Той си проправи път през масите и се изкачи на сцената. Гледката беше вдъхновяваща.
Океан от хора с желание за бунт и промяна.
-- Здравейте! – изкрещя се на микрофона и цялата публика изкрещя след
него. – Ние за жалост не можем да свирим. – бурен смях заехтя в залата. - За
жалост не можем и да пеем, но ще ви кажа едно нещо, което можем. Можем да бъдем
себе си. – присъстващите отговориха с бурни аплодисменти и бандата започна да
свири.
Музиката им не звучеше на нищо, което човек можеше да чуе да бъде
предлагано като музика. Представляваше една смеска между ранните Sex
Pistols и ранните Carcass, като въпреки това тълпата я поемаше и погото се
вихреше пред сцената като че пред тях бяха самите Exploited. Неразбираемите текстове се превръщаха в рафинирана
емоция, която заливаше публиката чрез агресивните крясъци.
Усмивката на Сивия се разшири, когато дочу полицейските сирени да
наближават. След минути полицаите нахлуха в малката зала и обградиха
присъстващите. Бандата отпусна инструментите си и музиката утихна.
-- Мероприятието се прекратява! Моля напуснете залата с вдигнати ръце.
Всяка съпротива ще бъде третирана като възпрепятстване на закона. – проехтя
мегафона.
Виковете от тълпата се изляха като кофа горещо олио срещу полицията. Едни
крещяха „В какво ги обвинявате?“, други крещяха „Кого точно ще арестувате?“,
трети пък налитаха на бой с викове „Всички ченгета са копелета!
Хвърчащите парчета от пъзела се свързваха по-между си. Присъстващите се
прегръщаха един друг, създавайки рамката на картината. Времето и мястото
свършиха всичко останало. Те рисуваха контурите и защриховаха идеите на масата.
Създадено бе опълчение срещу статуквото. Оловни войници, с хартиени каузи, но
обединяващи се от естествената жажда за промяна на това блатно съвремие. Сенки,
които се сливат в нещо голямо, неконтролируемо. Вече не ставаше дума за тези
хора, събрани в тази зала, които се борят за правото си да съществуват и
намират общия си противник в лицето на полицията. Тук ставаше въпрос за нов
социален феномен, който ще просъществува, каквото и да стане с тази тълпа. Нова
сянка на обществото.
-- Кого търсите? – извика Сивия на микрофона. – Тук няма личности. Всички
сме просто сенки на обществото. А това тук. Това е просто един театър на
сенките.
Групата оставиха инструментите си на земята и метнаха от сцената. Публиката
ги погълна в дебрите си.
Някои казват, че Сивия е бил сърцето на заформилото се движение и че го
познавали от години, винаги си бил такъв по-шантав, но им бил добър приятел.
Други твърдят, че той се е превърнал в цигарения дим, който изхвърлят дробовете
на пънкарите, недоволни от пропилените години на бездействие. Трети пък са
сигурни, че Сивия е само име, зад което стоят хиляди луди глави, всяка от които
крещи в собствения си апартамент в двайсет и втори блок на третия етаж.
Сивия бе всичко това, а и един-два стека бяло Боро повече. Той бе тяхната втора сянка.
Балерината
Изключи
малкото телевизорче „Тошиба“ почти с ритник. Нямаше да издържи да чуе още една
емисия „По света и у нас“ как разказва за сблъсъците на пънкарите с полицията
при пънкарския бунт в Бенковски. Всички телевизии говореха само за това.
Клипове от телефоните на присъстващите хлапета, в които се виждат кръв и
побоища. Интервюта с очевидци разказващи за мистериозното изчезване на
вокалиста на бандата. Съседи, които описват, че са го видели да се изнася с
багажа си от превърналия се в център на вниманието двайсет и втори блок. Медии,
твърдящи, че пънк вокалистът е сред задържаните в полицията. Беше изслушал
всичко това и му бе дошло до гуша.
Та те бяха просто някакви си ненужни на света хлапета. На никой не му
пукаше за някакви отрепки, които щяха да прекарат бъдещето си като работници в
супермаркет. Оставаха по-малко от седем дни до изложбата му в една от
най-модерните алтернативни галерии в града, а нито една телевизия или вестник,
дори и в блоковете за изкуство и култура, не бе споменал за нея. Цялото
публично пространство беше окупирано от пънкарите и техните житейски истории. А
неговата житейска история? Защо нямаше място и за нея в този безумен свят?
Ако не продадеше поне четири картини от подготвените за продажба двайсет и
две, щяха да го изгонят от апартамента, защото нямаше да може да си плати
наема, докато изкуствоведите го заклеймяват като прозаичен и негоден за
колекциониране художник. Щеше да е един модерен Моне, неразбран от времето си и
изоставен да оцелява в градската какафония.
Телефонът продължаваше да вибрира в джоба му. Звънеше собственикът на
галерията, в която щеше да се проведе изложбата. Щеше да я отложи или да я
отмени, което не беше лоша идея принципно, но парите му трябваха спешно.
-- Ало, Калоян ли е на телефона? – чу се от старата Нокия, когато най-сетне
натисна зелената слушалка.
-- Да, аз съм. Извинявайте, че не ви дигнах по-рано, господин Панов. – стисна
зъби в очакване на отмяната на мероприятието.
-- Надявам се да ме извините, Калоян, но един мой клиент видя картината ви
„Желание“, която използвахме за популяризирането на изложбата и ми направи
нестандартно предложение.
--
Какво имате предвид? Да я купи ли иска? – попита художникът учудено. Изобщо не
предполагаше, че може да има какъвто и де е интерес преди самата изложба.
-- Знаете, че заради липсата на медийно време изложбата се отлага, нали?
-- Предполагах.
-- Знам, че предупредихте, че не рисувате портрети по поръчка, но знам
също, че не сте и финансово стабилен. Господинът ще Ви плати доста щедро. Той
би искал да нарисувате дъщеря му в абитуриентската ѝ рокля върху платно с маслени
бои.
-- Това е прекрасно! – зарадва се Калоян и лицето му грейна. - Имам
предвид, не съм сигурен дали ще имам място в графика си, но ще се постарая.
Годините създаване на надменен творчески профил ръждясваха. Восъчната
фигура, която му бе служила като маска пред артистичното общество, гореше като ароматна
свещ при липса на електричество. Звучеше твърде отчаян. Успокой се, казваше си,
но спокойствието не плаща наема, нито пълни хладилника.
-- Значи сте съгласен да го направите?
-- Да, щом става дума за сърдечен подарък от баща за дъщеря, мога ли да
откажа?
-- Но имам едно мое лично изискване към вас, Калоян.
-- Да, слушам ви? – стараеше се да не показва притеснението с гласа си,
което се оказа по-трудно, от колкото очакваше.
-- Човекът е много близък мой приятел. Дъщеря му я познавам от малко дете.
Без емоционално обвързване, ясно ли е?
-- Не съм си го и помислял. – камък му падна от сърцето, когато разбра, че
няма предвид материалната част на нещата. Притрябвала му е някаква фуста, та
той нямаше пари да се издържа сам себе си.
-- Ей, момче, не си първият нито последният художник, който е бил омагьосан
от красиво момиче, така че спести си клишираните фрази и ме чуй – Ако изобщо
разбера, че отношенията ви не са само формални, твоето бъдеще като художник е
свършено. Обещавам ти да не можеш да си намериш работа и като графичен дизайнер
на некролози. Ясни ли сме?
-- Да.
Връзката прекъсна.
На следващия ден още в дванайсет пред вратата на апартамента, който той
използваше и за ателие, се появи новият му модел. Дълга кестенява коса, хилаво
тяло и тъмни кафяви очи. Нищо специално.
Докато тя се настаняваше на канапето му и оглеждаше бърлогата му, оповести,
че се казва Елиза. Той ѝ отвърна, че е Калоян и я пита в каква поза иска да я
нарисува. Да не съм аз художникът тук, сопна му се и отиде да се преоблича в
другата стая.
Той приготви статива си и остави чистото си платно да се облегне спокойно
назад. Наля си една чаша от черното „Джони“, спасителен запас, винаги намиращ
се на работното му бюро, и се отпусна. Сега поне си изкарваше парите с
рисуване. Преди му се налагаше да се подвизава като сервитьор или барман, само
и само да успее да си покрива месечните разходи. Тогава още не знаеше колко
скъпи са художествените материали. Покойните му родители покриваха по-голямата
част от тях.
Елиза излезе от съблекалнята грациозно и на пръсти. Напомняше на балерина,
танцуваща върху малка музикална кутия. Фин снежнобял плат покриваше бюста ѝ,
дантелената ѝ пола стигаше до малко под коляното, а приказните пантофи
обгръщаха изваяните ѝ крака. Защо се учудваше от качеството на абитуриентската
ѝ изящност, след като баща ѝ искаше да плати такава нелепа сума за портрет на
дъщеря си от неопитен художник? Сигурно цял взвод дизайнери са я контили според
всички ѝ капризи.
-- Изправи брадичката си и протегни ръцете си назад. Кръстосай краката си и
стой така.
Тя изпълни нарежданията и застана в желаната поза. Естетически погледнато,
Елиза изглеждаше прелестно. Като принцеса от филмите на Дисни.
-- Рисуваш грозно. Тази картина е
ужасна. – отбеляза тя като разглеждаше една от първите му творби, висяща на
стената.
-- Добре, че не съм те питал за мнение.
-- Колко време ще стоя така?
-- Колкото е нужно.
Рисуваше яростно. Това момиче го
изнервяше и го караше да губи контрол. Тя не спираше да прави злобни забележки,
а той не спираше да си налива от черното Джони. Цветовете в палитрата му
постепенно приемаха по-тъмни тоналности. Четката сама рисуваше контурите на
тялото ѝ.
След четири часа направиха малка
почивка. Двамата мълчаха облегнали се на перваза на прозореца и деляха цигара.
Напрежението бе стихнало, а отношенията им се бяха сближили.
-- Смяташ ли, че съм красива? – попита
го след една от дръпките.
-- Нямам толкова черно, за да
изрисувам цялата ти тъга. – отговори ѝ след малка пауза. Тя си замълча.
Колкото бе красива, толкова бе и
самотна. Нуждаеше се от внимание като дребна стъклена статуетка. Не си личеше
да има приятели, не ползваше тези модерни ужасии като компютри и социални
мрежи. Изглеждаше като него, загубена в миналото на един неспиращо променящ се
свят. Страх го бе да не я счупи, защото после не знаеше как да я събере от
пода.
През следващите няколко дни цялото му
ателие бе удавено в пушек от цигари и мирис на Джони Уокър примесено с нейната меланхолия. Музиката,
която слушаха, от класически произведения на Шопен се превръщаше в комбинация
от джаз и блус и по-конкретно творчеството на Били Холидей. Разговорите им
преминаваха от ежедневни обсъждания на обяда, до разсъждаване върху философията
на Жан Пол Сартр.
През повечето време тя се разхождаше
гола или с фин чаршаф, когато ѝ бе студено, а не бяха затворили прозореца.
Нямаха физически отношения, но самото му взиране в беззащитното ѝ тяло, му
напомняше на нежно докосване. Гледката, докато пушеше пред прозореца, се
доближаваше до съвършенство.
Петък вечер, след като Елиза вече си
бе тръгнала, той остана сам пред картината си и с няколко финални движения успя
да довърши и последния детайл – втората ѝ сянка.
Картината го засмукваше в себе си.
Снежнобялата ѝ кожа, сливаща се с бялата рокля, преливаща обратно към голото ѝ
тяло, описваше прикритото желание. Искаше му се да се пресегне в картината, да
я хване за ръка и да я издърпа от там. После да я притисне към себе си и да
впие устни в нейните. Прозореца на стаята бе нарисуван като прожектор,
осветяващ нежното ѝ тяло. И двете сенки. Едната, естетически правилната
показваща светлината, външният свят, докато другата не се подчиняваше на
физическите закони, изобразяваше страховете ѝ, ранимото ѝ сърце. Един портрет,
изразяващ ефекта на живота върху крехкото човешко тяло.
Облегна се назад и се отпусна между
бюрото и стената.
Следващият ден така и не отвори на
Елиза, която крещеше под прозореца му. Телефонът му не спря да вибрира, но на
него не му идваше силата да проведе разговор с Панов. Всичко, което искаше да
прави, бе да се взира в картината.
Неделя сутринта вдигна на Панов и отговори
на всичките му въпроси и крясъци с едно монотонно „Ела до ателието, вратата е
отворена.“ Час по късно с Панов се взираха в картината, седящи на пода на,
облегнати на стената. Собственикът на галерията бе извадил една от своите
маркови пури, докато художникът приключваше кутията си Парламент.
-- Отказвам се от рисуването. –
сподели му след първата чаша уиски. – Не мога да му предам картината. Не
изпълних своята част от сделката.
-- Двете ѝ сенки, прозиращата рокля.
Тази картина е шедьовър. – отвърна му мъжът с пурата. – Невинност и похот,
преплитащи се в балетна естетичност. – дръпна отново от пурата. – Справих се с
баща ѝ. Продадох му картината ти „Желание“, като му казах, че не ти се е
получил портрета. Той е разбран човек.
Другият петък, около осем вечерта,
вратата на ателието се отвори и художникът дочу познатия глас. Леко басов и
дрезгав, но женски:
-- Може ли да вляза?
-- В хладилника има шоколадова торта,
а цигарите са на перваза. – отвърна ѝ, докато сипваше по чаша уиски.
Отиде до прозореца и остави чашите до
пепелника.
Елиза застана до него и облегна
главата си на рамото му.
-- Аз не пия. – прошепна му, след
което отпи от алкохола.
-- А аз не виждам втората ти сянка. –
отвърна ѝ и прокара ръце през косата ѝ.
Крепостта на оловния войник
-- Кой си и какво искаш? – рязко
попита Лука, когато чу отварянето на вратата.
-- Аз съм. Нося ти обяда.
-- Остави го бавно и без резки
движения.
Старата жена отвори плахо вратата и с
плавни движения остави подноса на масата, намираща се в средата на стаята.
-- Майко, тя ще идва ли днес? – попита
я преди да е излязла от стаята.
-- Да, обади се, че до час ще е тук.
Вратата се затвори с подобаващо
скърцане и тишината като учтив иконом се върна обратно на пост.
Лука продължи да подрежда оловните
войници на секцията. Поставяше римските легионери в идеални военни формации,
като се стремеше да залъже противниците си с по-разчупени флангови отряди. Предвидил
бе третия рафт на секцията с поезия и римска класика да има основна роля в
защитата на стаята.
Отбраната на научната фантастика, която се намираше на един рафт под
фентъзи литературата, бе неговата гордост. Състоеше се предимно от рицари
кръстоносци в пълно бойно снаряжение, яхнали красиви фино изваяни жребци и
развели знамената на ордените си. Вдъхваха му доверие и сигурност, бяха му
истински приятели.
Избърса насълзените си очи с ръкава на ризата си и хвърли поглед към
маската, висяща на стената.
Той имаше проблем и бе напълно наясно с това. Не можеше да се отърве от
чувството, че всеки момент някой ще разбие врата и ще нахлуе в стаята. Виждаше
го пред себе си, случваше се постоянно. Вратата се отваря първо бавно, после с
ритник. Маскирани мъже нахълтват в помещението, трошат с бухалки всичко, до
което се докоснат, след което заливат книгите с бензин и драсват клечката.
Тежка форма на параноя, отсъждаха множество психиатри, но това,
че знаеше диагнозата си не му помагаше да спи вечер. За
капак на всичко Лука имаше и непоносимост към лекарства, заради което и
лекарите бяха вдигнали ръце от него. Времето ще излекува всичко, казваха, после
прибираха хонорарите си и потъваха в дълбокия свят.
Чу се скърцането на вратата и Лука
рязко се обърна.
-- Аз съм, Елиза. Не се плаши.
Подраняваше. Лука я очакваше след
повече от половин час. Не искаше тя да го вижда слаб и загубил разсъдък,
подреждащ оловни фигурки. Пое си дълбоко въздух и остави недоредените легиони
на купчина върху бюрото.
-- Радвам се, че дойде.- каза ѝ –
Оставил съм ти няколко палачинки. Знам, че ги обичаш. – направи опит да се
усмихне и ѝ предложи кавалерски да седне.
-- Не ме лъжи, дори не си ги опитал! –
тросна му се фалшиво.
-- Познаваш ме. – Лука вдигна рамене.
-- Винаги обратно на света.
-- Глупав, но искрен. Такъв си си. –
измъмри под носа си Елиза и отхапа от палачинката с шоколад.
-- Приключихте ли с картината? –
попита небрежно.
-- Ревнуваш ли? – отвърна му с пълна
уста Елиза, парирайки въпроса му.
-- Не знам. Имам ли избор? - смръщи
устни и хвърли замислен поглед към маската.
-- Разделихме се. С художника вече не
сме заедно. Станалото – станало, но не мога да го търпя повече. Твърде различни
сме. Оказа се, че нищо не ни свързва освен картината.
-- Колко тъжно. – констатира Лука и се
върна към палачинките.
-- Много смешно. – изгледа го злобно и
избърса шоколада от брадичката си.
Елиза стана от стола си и започна да
разглежда промените в стаята. Всеки път се надяваше да види оловните войници
прибрани в кашона им. Както преди, когато
бяхме заедно, помисли си Лука.
-- Искаш ли да се разходим в парка?
Тя се стресна и обърна към него.
Хвърли му един от онези „Не се шегувай с такива неща“ погледи и продължи да
разглежда рафта с научна философия.
-- Виждам, че си заздравил редиците на
философите. Добавил си конници към отрядите на френската армия.
-- Моля те, не пипай нищо. – отвърна
отбранително той.
-- Днес се навършват две години от
инцидента. – отбеляза тя и продължи да се взира в командира на френската
гвардия. – Светът е опасен. Ако утре някой ме отвлече, пак ли няма да имаш
смелост да излезеш от тази стая? – тя започна да бута войниците един по един на
пода. – Защо не разбереш, че светът е опасен за всички?
Ръката на миналото го дърпаше за
крака, искаше да му покаже ужасите от онази вечер. Пълната с трупове зала и
локвата от кръв, в която се къпеше баща му. Обезумялата му усмивка онази вечер
и писъците на момичето, което се опитваше да се измъкне от ръцете му.
-- Спри! Спри, ти казвам! – крещеше
той към баща си, но той вместо да го чуе сърбаше от кръвта по пода.
Върна се по назад във времето, когато
пълни лелички го щипеха по бузите и му се радваха:
-- Ще станеш като баща си известен
актьор! Ще донесеш гордост на семейството!
Щеше да стане като него. Окъпан в
кръв, загубил разсъдъка си. Животно, което е забравило смисъла да бъдеш човешко
същество.
След инцидента, когато се оказа, че
баща му е бил надрусан, майка му не спираше да твърди, че той не винаги е бил
такъв. Очакванията на обществото го побъркали. Публиката, която губела интерес към
играта му, критиците, които ненаситно захапвали всяко негово представление.
Уволнили го от театъра и му казали, че музата го е изоставила. Актьорът,
създаден да бъде на сцената, бил изхвърлен като улично куче.
Страхът се превърна в негова сянка.
Скрит в ъгъла на стаята той очакваше Лука да сбърка. Остреше зъбите си за мига,
когато вратата ще е отворена и оловните войници няма да имат власт над него.
Щеше да заеме мястото си на втора сянка и щеше да го подлудява малко по малко,
докато не го нахрани с локви от кръв и хапчета докато не припадне от
пренасищане. Той не се страхуваше само от външния свят, страхуваше се и от себе
си.
Още се намираше в стаята си, обграден
от оловните войници, които трябваше да го пазят от света, но всъщност го
връщаха пак и пак в онази вечер. Римските легиони, френските кавалеристи,
златните кръстоносци нямаха силата да го спасят от този кошмар. Елиза имаше
тази сила. Тя нямаше постоянно да чака. Преди седмица бе художник, след това ще
бъде музикант, накрая може да е и писател, но все някой щеше да я отмъкне от
него.
-- Искаш ли да се разходим в парка? –
попита отново той с разтреперен глас.
-- Наистина ли? – ахна тя и очите ѝ се
напълниха със сълзи.
-- Наистина.
Вгледа се в маската, висяща на
стената. Френска бална маска с вълнообразни черни орнаменти по бузите и ярки
червени устни. Погледът ѝ бе празен и сив изпълнен с дълбочина. Ремъците, с
които се закрепваше към лицето, висяха безжизнено. Ако бях страх, щях да се уплаша, каза си Лука и я закрепи за лицето
си.
Грабна ръката на Елиза и излязоха през
врата. Първо тази на стаята, после тази на апартамента, а накрая нямаше
значение, защото врати не съществуваха.
-- Сега виждате ли я? – пита
възрастният мъж, палещ поредната цигара на сцената. - Втората сянка на всеки от
нас, виждате ли я? – повтаря. - Научете се да го правите. Вие всички сте се
загубили и съдбата ви е отвела до това тъмно загубено барче накрая на
вселената. Търсите нещо, а не знаете какво е. Аз ще ви кажа какво търсите. –
дърпа си от цигарата и се задавя. – Търсите нея. Втората си сянка - вдъхновението
си. Ще ви кажа едно, казах го и на Сивия, споменах го и на Калоян, Лука сам се
сети за него. Докато седите в оковите на ежедневния си свят, никога не ще я
намерите.
