Нищо, но същевременно всичко!

Наоколо беше тихо. Никакъв шум не разваляше пълната идилия. Когато затвореше очи, спокойно можеше да чуе ритъмът на сърцето си. Туп. Туп – туп. Туп. Повтарящ се и монотонен.

Тарамбуката пулсираше в краката му, надушила готовността му. Докосна я с длан и усети цялото си тяло да реагира на тътена. Безшумен гонг разтресе пространството.

Свещта премигна за момент.

Вдиша дълбоко от тамяна и заудря в ритъма на сърцето си. Туп. Туп – туп. Туп.

От очите му се стекоха сълзи, тежки и хлъзгави. Понечи да ги избърше с ръка, но ръцете му не се подчиняваха на заповедите.

Мелодията се промени. След момент бавния еднообразен тътен се заменяше от все по-бързи удари, докато огънят се разпалваше с всяко докосване.

Кръвта в тялото му забушува. Усещаше сърцето си да танцува в ритъм, а ръцете да пулсират от високото налягане. Погледът му се замъгляваше. Чувстваше земетресението, което вилнееше из стаята. Епицентърът бе той.

Изведнъж всичко спря на едно място. Може и времето да бе спряло. Не знаеше. Пламъкът бе замръзнал на място.

Мракът от стаята се събра на топка и остави всичко да сияе в кристално бяло.

От нищото се появи силует на фигура държаща топката мрак в ръката си.

Чу се щракване с пръсти и сянката прие плътен образ.

Приличаше на шут. Това беше най-близкото, с което можеше да го оприличи. Двете звънчета на шапката му потръпваха при всяко негово движение. Черните палитри на кожената му роба се преливаха в различни водовъртежи и оставяха впечатлението, че самата дреха е жива. На краката си носеше островръхи обувки, с неестествено голям размер, а на лицето му висеше маска, покриваща само малка част от физиономията му. Така и не бе успяла да скрие налудничавия му поглед и кривата му усмивка.  

-- Изглеждаш уплашен. – изрече бавно с режещия си тембър съществото. – Харесва ми. Страхът ти. Обожавам го. – говореше ту бързо, ту много бавно. Такива бяха и движенията му. Резки и хаотични. - Защо ме извика? – момчето понечи да отговори, но го прекъснаха. – Не! Не ми казвай! Аз знам! Отегчен си от живота. Не си намерил смисъла. Не си доволен от това, което имаш. Всички сте такива. Очаквате аз да ви развеселя. Да изпълня някое ваше желание.

Шутът направи няколко кръга на стаята, докато разглеждаше всеки най-малък детайл.

-- Сетих се! – извика той и се разсмя звучно.

Бръкна с пръсти в черната топка и извади от там малка нишка. След това я пусна от високо и тя се вля в пода.

-- Щрак.

От пода започна да се издига легло. Под завивките му сладко спеше момиче.

-- Това е сестра ти, момче. Собствената ти сестра.

Момчето преглътна и усети как ръцете му треперят.

-- Какво ще стане, ако я докосна? Тя ще изчезне завинаги! Все едно никога не е съществувала! Това ще ти хареса ли?

На забавен кадър пред очите му минаха всички пъти, когато се бяха карали. Всички пъти, когато трябваше да ѝ угажда.  Онези пъти, когато го бе вбесявала до неузнаваемост. Пътите, когато бе проваляла живота му за собствена наслада. Не веднъж си бе пожелавал тя никога да не е съществувала. Изтръпна. На лицето му се появи усмивка, подобна на тази на шута.

-- Да. Ще ми хареса. – нещо вътре в него го караше да я докосне лично. Беше сигурен, че ако го направи тя ще се изпари. Никога нямаше да трябва да я търпи повече. Животът му щеше да стане една идея по-интересен.

-- Охо! – възкликна съществото. – Мисля, че започвам да те харесвам! Много да те харесвам! Да, да! Тя ще изчезне, може дори да се гърчи в агония, може дори ти сам да го направиш! Но! Винаги има едно но! Какво би дал в замяна?

Толкова ли я мразеше? Имаше ли нещо, което би жертвал, за да я разкара от живота си? А дали това не бе капан? Не можеше да рискува, докато не разбере с какво си има работа. А и не си струваше да рискува само заради омразата.

Шутът подмяташе черната си топка от едната в другата ръка. Какво ли представляваше тя? Дали бе живота или може би смъртта?

-- Това – изненада го съществото и вдигна черната топка над главата си – е всичко. И същевременно е нищо. Мрак. Празнота.  Всичко, което ти е нужно и същевременно нещо, което не съществува. Виждам, че не искаш да играеш на дребно.

Извратената му усмивка си пролича въпреки маската.

-- Искам топката. – каза момчето.

Усещаше, че няма да има друг шанс. Замисли се какво има да губи. Животът му не струваше много. Картините една след друга изпълваха съзнанието му.

Стоеше сам на последния чин. Другите го подминаваха. Не го зачитаха за жив.

Застанал бе на площад пълен с хора. Момичето, което обичаше, му бе обърнало гръб. Не искаше да го вижда повече.

Седеше на пейка пред гроба на баща си. Никой друг не бе дошъл. Напояваше с вино пръстта.

-- Има ли какво да вземеш? – попита момчето.

-- Веднъж вече ми взеха всичко, което имаше за взимане. – отговори шутът и свали напълно маската си. Видя лицето си. Същото, което виждаше в огледалото. – И миналия път поисках същото. И платих за него. Надявах се поне трудностите да са ме променили.

Събуди се. Спеше в собственото си легло. В собствената си малка стаичка. Нещо му подсказваше, че този ден няма да е с нищо по-добър от предишния. Всичко е било сън.

Стана, облече се и пусна компютъра си. Прозя се и погледна през прозореца. Днес беше прекрасен ден.

Тогава видя на нощното си шкафче малката тарамбука, а върху нея хартиена черна топка.

„Нищо, същевременно всичко, от което се нуждаеш.“

Съблече тениската си и се метна обратно в леглото. Взе телефона и набра номера на шефа си.

Последното нещо, което каза преди отново да заспи бе:

- Днес няма да идвам на работа.