Лилавата допирателна на реалността

            Чакаше вече от половин час.

            Дали щеше да дойде? Не беше много сигурен. Нямаше телефона ѝ. Срещата беше уговорена съвсем на шега. Бяха се разбрали да се видят пред НДК. Той чакаше пред главния вход, но дали тя не бе разбрала билетния център или пък фонтаните?

            Срещата беше грешка. Изобщо не трябваше да се състои. Дори не я познаваше. Единственото, което знаеше бе, че момичето е мечтател и на една спирка, докато всеки чакаше своя транспорт, тя успя да го убеди, че може да направи всяка своя фантазия реалност.

Той, разбира се, беше абсолютен рационалист и такива на него не му минаваха. Още като чуеше някой да говори за духове, магии или предсказания го избиваше на смях. Такива неща не съществуваха, разбира се. Последният път, в който бе вярвал в свръх естествено беше преди техните да му кажат, че дядо Коледа в кварталния магазин, всъщност е вуйчо Ваньо от горния етаж.

Да превърнеш мечтите си в реалност. Ха. Но момичето си вярваше. Чакай ме пред НДК, Събота, в 10:30 сутринта – каза му. Дали не казваше така на всеки непознат?

Усети присъствието ѝ изведнъж.

Гледаше спокойно преминаващите хора и обмисляше дали да не си тръгне, когато нещо в стомаха му се сви и той инстинктивно се обърна на другата страна, за да я види в целия ѝ блясък.

Лилаво-черна готическа рокля, лилави дълги чорапи с черни ленти, черни кубинки и малка лилава роза забита като шнола в черната ѝ коса. Дългият бретон криеше очите ѝ, но подчертаваше самодоволна усмивка, с която се бе въоръжила миналия път. Ходеше бавно и изискано. Не бързаше за никъде.

„Изглежда все едно е тръгнала на лов.“ – отбеляза на ум.

-- Надявам се, че не си ме чакал много. – извини се тя, когато се приближи достатъчно.

-- Аз тъкмо пристигнах. – излъга той и се почеса по главата. – дори се чудех дали не си си тръгнала.

-- Аз съм Алиса. – гласът ѝ бе толкова мек и спокоен.

-- Приятно ми е, Алиса. Накъде искаш да се разходим?

-- На Витошка тъкмо са отворили лунапарк. Искаш ли да разгледаме? – видя очите ѝ да се мярват зад косите ѝ. Предизвикваха го. Като лъв, дебнещ от високия храст, някоя антилопа да падне в капана му.

Той обаче беше повече от сигурен в две неща.

Първо. Беше преминал през Витошка преди по-малко от 40 минути и можеше да се закълне, че лунапарк нямаше.

Второ. Там дори нямаше къде да се побере този лунапарк. Самата улица бе претъпкана с маси, пейки и всякакви щуротии.

-- Сигурна ли си, че там има лунапарк? – хвърли ѝ един подозрителен поглед.

-- Разбира се, че съм сигурна. – каза тя и извади от чантичката си малко чадърче. – Просто не си го забелязал.

Учуди се. Трудно му бе да си помисли, че може просто така да изпусне цял лунапарк, но реши просто да преглътне и се остави на момичето да води.

Тя разпери малкия си чадър с котешки ушички и закрачи елегантно към Витошка. След това се обърна и с фин жест го подкани да дойде.

Докато вървеше мълчаливо до нея забеляза как погледа му се размазва и гамата на цветовете, които виждаше леко се изменяше към лилаво. Белите мраморни плочки порозовяваха, а черното събличаше тъжната си премяна и се обличаше в красиви виолетови одежди. Премигна. Нищо не се промени.

Взря се с мечтателката. В косата ѝ бяха вплетени звезди. Кичурите сами се сплитаха в малки плитки, а след това се разплитаха и се развяваха, като понесени от вятъра. Момичето се обърна и се усмихна.

          Сърцето му спря за миг.

Вървяха мълчаливо. Тя не изглеждаше да има желание за разговори, пък той си беше глътнал езика, въпреки че нормално беше много приказлив.

На лицето ѝ се изписа самодоволна усмивка, когато достигнаха Витошка. Физиономията ѝ смело показваше нейната победа и тя щастливо бе скръстила ръце в знак на триумф.

ДА, ДА, ДА! Наистина имаше увеселителен парк! На мястото, където преди точно 45 минути (той провери часовника си) се намираше централната пешеходна улица на столицата, сега се простираше лунапарк оцветен в магента, преливаща в пурпурно. Имаше си всичко – въртящите се кончета,  огромна въртележка, на която всяка кабинка беше с формата на лястовица, гъсеница, която се издига като влакче на ужасите и дори от онези платформи с басейн от долу, които ако уцелиш мишената, дъските се раздалечават и пльос, горкият работник е мокър до кости.

Едно нещо обаче наистина си беше странно. Наоколо беше безлюдно. Единственият звук, който можеше да долови, бе тракането от ръждясалите съоръжения. Зловещо беше, не можеше да се отрече. Побиха го тръпки. Струваше му се, че кончета са забучени на дългите стоманени тръби против тяхното желание. Ако се взреше достатъчно продължително, дори можеше да усети болката в още живите им тела. Лястовиците бяха оковани за дългите железа и изглеждаха безпомощни в небето. Като роби въртяха дяволските съоръжения. Толкова живо и в същия момент толкова мъртво. Изпита нуждата да се обърне и да се върне в скучното си ежедневие.

            -- Ела! – гласът на момичето го събуди от малкия му транс. Тя му подаваше ръка и очакваше от него да я грабне със своята. Така и направи. Не искаше да остава сам и за момент.

            -- Една близалка, моля! – викна тя на празното магазинче за захарни изделия. Без да пита си взе две. Подаде му едната, а другата засмука с широка усмивка. – Кончета! Нека се качим първо на кончетата!

             Очите ѝ бяха големи и блещукаха като малки прожектори, когато го последва. Облечена в розово, с розова панделка в косите и сладки розови пантофки, с които все едно стъпваше върху облаци. Беззащитна, изгубена, самотна. Така изглеждаше мечтателката в своя свят. Там, където не я виждаше някой друг, беше чиста като утринна роса.

            Яхнаха едно малко пони и започнаха да препускат по розовите поля. Близалката, която държеше в ръце, представляваше неговия стоманен меч, с който разсичаше скуката и плашеше тъгата. Детският смях на мечтателката пък беше неговата отплата за стореното.

            Погали с ръка гривата на понито и усети изтръпването му. То беше живо. Поклати глава и се отърси от какафонията в главата си. Сега виждаше всичко ясно. Жребецът, който яздеха, се опитваше да избяга и се мяташе в безпомощността си. Това не беше полюшването от въртележката.

            -- Пусни го. – помоли я като ѝ прошепна в ухото.

            -- Защо? – малкото момиченце си бе тръгнало. Суровият отговор отми и последното розово балонче във въздуха.

            -- Против волята му е. – отпусна прегръдката, в която я държеше.

            -- Е, и? Та ти дори не вярваше в неговото съществуване, преди час? Какво ти дава право…

            -- То се мъчи. – прекъсна я. – Защо просто не го освободиш? Да освободиш себе си от всичко това. Не е нужно да се преструваш на нещо, което не си. – той погали едно от другите кончета и почеса гривата му.

            Мечтателката тръгна обидена към входа на лунапарка, но той остана на място. Не можеше да помръдне. Беше объркан. Мислите му прескачаха хаотично, от атракционите към момичето и обратно. Струваше му се, че вижда двойно. Сякаш лилавото и розовото не се смесваха, а просто съществуваха паралелно. С едното си око виждаше приказните понита и розовото момиченце, с другото виждаше тъгата насъбрала се по измъчените жребци и лилавата мечтателка. Двата свята обаче рязко се разделиха, когато малкото момиченце се върна към него, а готическата девойка продължи напред.
            Тя (розовото ангелче) дойде при него и му подаде малката си ръчичка. Той понечи да я грабне, но момиченцето смръщи устни и му направи намек за близалката. Тя искаше близалката. Даде ѝ я. Огромната усмивка се изви по лицето ѝ, но тя пак направи високомерно изражение и с глава подкани към мечтателката.
             -- На нея. Дай ѝ я на нея. - чу се сладкото ангелско гласче.
             Тръгнаха заедно към лилавата девойка. Подаде и близалката като букет с цветя. Тогава двата образа - розовия и лилавия се сляха в едно. Изглеждаше като феерия от цветове, допираща се до света. Пред него стоеше съвсем друг човек.
           Тя замахна с близалката все едно е магическа пръчка и чудото настъпи. Конете препускаха като диви мустанги покрай тях, ятото лястовици кръжеше под облаците, гъсеницата влакче се сви в пашкул и после за секунди се превърна в красива и изящна пеперуда, а малкото басейнче се изливаше като потоп и помиташе и последните останки от панаира.

            Сега се чувстваше толкова свободен. Погледна към Алиса и посегна да я прегърне. Ръцете му се отрониха като пепел от цигара и се понесоха по вятъра, развявайки красивите ѝ розови кичури. В този един миг те бяха между реалността и магията. В следващия това никога не се бе случвало.                                                                                                                              


Лилавата допирателна на реалността by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.