От грешната страна на релсите

            Мейлъс стоеше на ниското хълмче до старата круша и очакваше залеза. Последните лъчи на слънцето  се отразяваха в железните релси,  разделящи цивилизацията от утайката на обществото.

            От другата страна се простираше големият град, високите сгради, каменните улици, изящните площади и вечно преливащите фонтани. Имаше и от онези магазини, в които единствено стъкло те дели от всякакви вкусотии, коя от коя по-апетитни. Всичко там беше цивилизовано. Самият град граничеше със съвършенството.

            От тази страна на релсите беше различно. Тук борбата беше за оцеляване, за храната, за простите неща. Нямаше място за изисканост, щом си на ръба на оцеляването. Хората нямаха никакво желание да отделят време на красивите неща, когато не бяха сигурни дали ще могат да изхранят семейството си. Мизерията цареше най-вече в душите им.

            Не, че имаха друг избор. Нямаше я опцията просто да отидат в града и да избягат от всичко това. Дори не им се позволяваше да стъпват там. Границата беше железните релси.

            Още като малък го плашеха, че ако нарушиш това правило, рискуваш да те застрелят на място. Косачите не си поплюват.

            „Сигурно убиват изискано“ – помисли си Мейлъс. – „А имаше ли изискана смърт? Сигурно. Но аз надали ще получа такава.“

            Чу задаващия се влак и слезе от хълма. Свря се в високите храсти близо до релсите. Нямаше време дори и за секунда отклонение от плана.

            Парният локомотив премина с цялата си шумотевица на метри от него и той усети вятъра в лицето си. Това му подейства зареждащо. Очисти го от нерешителността, която караше ръцете му да треперят.

            Използва възможността и пресече на един дъх релсите. Сърцето му биеше лудо. Продължи да тича. На някъде.

            Успя да си поеме дъх, чак когато стигна до първата сграда. Сложи си качулката, наведе глава и закрачи по улиците.

            Беше избрал най-хубавите си дрехи, за да не бие на очи. Носеше черните почти нови дънки и черния остарял шлифер на баща си, за който беше чувал легенди, че е бил захвърлен до релсите. От предишните си идвания беше забелязал, че всички се обличат така и щеше лесно да се слее с тълпата.

            Забърза се. Ако не побързаше щеше да е затворено.

На няколко пъти сърцето му едва не спря, когато мина на няколко крачки от нищо неподозиращите косачи. Имаше чувството, че след миг ще се обърнат, ще го познаят и ще го застрелят. Не събираше кураж, за да ги огледа напълно, но погледът му винаги се спираше на дългите им пушки и това му беше достатъчно, за да изтръпне. Същите използваха и отвъд релсите, за да решават териториални спорове и добре знаеше как свършват тези от губещата страна.

Докато се разхождаше се заслушваше в разговорите на местните. Темите им бяха най-различни. Някои обсъждаха в кой точно ресторант да хапнат на вечеря, други пък се занимаваха с живота на съседите си, повече от колкото със своя, трети пък бяха твърде погълнати от новите влакове, които щели да пускат в употреба още идния юли. Никой не обсъждаше дали ще има добра реколта тази година или дали храната ще стигне за целия град. Не чу и разговори за студовете през зимата или пък за болестите, които могат да навредят на добитъка. Разговорите на гражданите му се струваха безсмислени.

В най-отдалечената част на града се намираше малкото магазинче за цветя, което разглеждаше често. Това беше единственото място, което можеше да свърже с другата страна. Тук поне всичко беше живо и имаше естествена красота.

Повечето цветя бяха изнесени навън в малки пластмасови кофички. Любимите му бяха вечно свежите магнолии, каквито никога не бе успял да намери на полето. С едрите си цветове, те носеха от тукашния аристократизъм, но все пак си бяха цветя, а цветя имаше навсякъде.

-- Пак си дошъл. -  отбеляза цветарката и се подаде от малкото магазинче. – Започвам да се чудя дали идваш, заради мен или идваш заради цветята.

            -- Здравей, Ная. Радвам се да те видя. – отвърна Мейлъс без дори да я поглежда.

            -- Винаги студен. Не изневеряваш на обичайното си настроение. – тя се приближи до него и го целуна по бузата.

            Той се изчерви и се отдръпна назад.

            -- Какво искаш? – попита я и се намуси.

            -- Нека затворя, след това ще говорим. – гласът ѝ се промени драстично и това го стресна. Не посмя да попита какво се е случило, просто седна на бордюра и впери поглед към звездите.

            А звездите бяха общи. Те не бяха на никого и все пак обединяваха двете страни на релсите. Същите звезди можеше да наблюдава и от прозореца на стаята си и от полето, дори и в града не се променяха.

            -- Тук ли ще седим? – попита Ная,  докато се наместваше до него.

            -- Нещо против?

            -- Не ми е проблем. Пък и е приятна вечер, защо пък не. – тя се сгуши в него и опря глава до неговата. – Харесвам те. – прошепна с нежния си глас.

            -- Хм. – беше  единственото, което успя да каже. Беше сигурен обаче, че тя усеща треперещото му тяло.

            -- Трябва да действаме тогава. – каза тя и се захили като усети лекото му отдръпване. – Не говоря за такова действане. Трябва да се сгодим.

            Мейлъс напълно се панира. Не знаеше какво да направи. Не ѝ беше казал, че живее отвъд релсите. Всичко в него се преобърна и той инстинктивно я погледна в очите. Две малки езера, които преливаха. Искаше да я целуне, но нещо в него го спря.

            -- Какво те мъчи? Ако са пари, семейството ми не е от най-бедните и ще ни помогнат. Виж друго е, ако не искаш…

            -- Искам. – прекъсна я той. – Но ти не би искала.

            -- Виж сега, аз мога да съм мила, но не съм глупава. Достатъчно ми беше, че аз ти предложих да се сгодим, какво по-дяволите искаш? Да те моля на колене?

            Очакваше такава реакция.

            -- Аз не съм от тази страна на релсите, Ная. Не е толкова лесно, колкото си мислиш. – гласът му вибрираше от несигурност.

            -- И какво от това? Ако искаш мога да ти потърся работа, ще си намерим квартира и ще живеем заедно. Какво толкова?

            Тя явно не знаеше. Явно не ѝ бяха казали.

            -- Ами косачите?

            Това вече не го очакваше. Тя се смееше със сълзи.       
            -- Имаш предвид онази налудничава история, че който премине от другата страна на релсите ще бъде застрелян на място? Това са абсолютни глупости! Та нали през деня има толкова пътуващи търговци, които продават стоката си на местните магазини!

            Чувстваше се като малко дете. Все едно му казваха, че щъркелите не носят бебета. Не искаше да го повярва или не можеше. Част от него се чувстваше обидена. Винаги си мислеше, че е по-интелигентен от другите, винаги бе живял с мисълта, че е нещо повече, а всъщност е бил сляп като къртица. Просто е трябвало да погледне напред.

            -- Не мога да остана тук. – усети се да казва. – Твърде много ми е. Чувствам се от грешната страна на релсите.

            Ная не помръдваше. Той обаче се изправи и се обърна. Закрачи бавно, въпреки че му се искаше да бяга с колкото сила има.

            -- Спомняш ли си, когато дойде за пръв път тук? – провикна се тя. – Животът ми беше толкова скучен. И дойде ти. Някакъв намусен тип, който е различен от всички останали. Не те интересуваше това, кое е на мода и кой с кого изневерил. Интересуваше те всичко около нас, цветята, животните, звездите. Никога не бях срещала някой толкова земен. Беше ми ясно, че не си от тук. Тогава разбрах, че това за мен е грешната страна на релсите.

            -- А коя за теб е правилната страна на релсите, Ная? – попита я Мейлъс като спря на място.

            -- Не мисля, че има такава. – чу думите да ехтят в главата му.

            Когато се обърна, от нея нямаше и следа.

            Истината беше пред него. Просто той не искаше да я съзре. Двете страни бяха еднакво правилни. Грешният бе той.

           

От грешната страна на релсите by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.