четвъртък, 11 август 2011 г.

Малко любовно откровение (преразказ на Х дъ войд хънтър от една различна гледна точка!)

Моментът, в който се влюбих!
-- Кажи ми, Морис, защо правиш всичко това? Какво те кара да искаш да правиш света по-добро място?- студено изрече Мария и безизразно срещна очите му.
-- Заради нея. Мисля си, че тя би искала това.
-- Досега никога не си ми казвал, че имаш любима, която те чака някъде.- думите й звучаха като стържене на ледени блокове един в друг.
-- Тя не ме чака никъде. Тя отдавна е мъртва.
-- Разкажи ми. Кога се влюби?
-- Странен въпрос ми задаваш. За кога точно и аз не знам. Но мога да ти кажа кога усетих любовта да бушува в сърцето ми.- Морис се замисли нанякъде и по едно време думите просто започнаха да излизат от устата му.- Още работех като инквизитор. Онзи път ме беше наела анти-магьосническа секта. Следях една магьосница вече трета седмица. До онзи момент просто я дебнех, да отиде някъде където няма никой и да я ликвидирам с един изстрел от моя арбалет. Лека по лека обаче почнах да осъзнавам нещо. Всяко нейно действие ми правеше вътрешно впечатление, което малко по-малко се превръщаше в симпатия.
-- Как изглеждаше
-- Погледни се в огледалото... Тя е точно обратното на това, което си ти!- той се засмя леко и после остана усмихнат.- Тя имаше дълга къдрава коса, леко мургаво лице, светеща усмивка и винаги ама винаги беше усмихната като слънце. А да, имаше и сладък белег отзад на врата си. Белегът представляваше слънце!- Морис понечи да покаже, но само при дигането на ръцете си, Мария го изгледа с демонския си безизразен поглед и той реши, че демонстрации не са нужни.
-- Как разбра, че тя е твоето момиче?
-- Това е малко лично... но все пак ти си най-добрият ми приятел...- той погледна малкия наплив към усмивка, който се опита да направи Мария и се засмя.- Всяка вечер гледах как толкова различни хора се опитват да я заговорят. Всеки път нещо в мен се обръщаше наопаки. Облекчението, когато зареше поредния ухажор беше удивително. Тогава не си давах сметка, но сега осъзнавам, че ме наблюдаваше с периферното си зрение. Имах чувството, че тя ме разбира и за това се държи на страна от другите мъже. Подслушвайки разговорите в кръчмата, пиянските й изповеди и деловите й срещи, разбирах все повече и повече и това я правеше все по-близък за мен човек. Доста често започнах да си задавам въпроса „Ами като дойде моментът какво да направя?”. Заживях с мисълта, че този ден няма да дойде...
-- Искаш да ми кажеш, че тя дори не е знаела, че съществуваш през цялото това време? И ти наричаш това любов?- рядко се случваше, но по снежно бялото лице на Мария почти се появи емоция.
-- Няма ли да чуеш историята до край... След още три седмици дойде заветния момент – Съборът на вещиците от култа към природата. Това беше единствения момент, в който можех да я издебна да не е заобиколена. Вече не можех да лъжа сектата, че просто нямам възможност. Те щяха да дръпнат кранчето... Взех си пълното бойно снаряжение и я последвах в гората.
-- Не ми казвай, че си я убил заради парите...
-- Нямаш навика да доизслушваш хората...- Морис я погледна сърдито и продължи.- Не отидох там да я убивам. Отидох за да я предпазя. А накрая завърши точно обратното. Тя предпази мен.
-- Защо какво стана, не спирай де!- лек наплив на гняв се усещаше в гласът на Мария, но само наплив. Гняв нямаше.
-- Когато тя пристигна на събора, всички до един бяха мъртви. Или поне нямаше никой жив. Може да е имало избягали, но беше пълно с трупове. Тя изкрещя „МОРИС, БЯГАЙ, БЪРЗО СЕ РАЗКАРАЙ ОТ ТУК! ТЕ СА ТУК ЗА ТЕБ!”
-- През цялото време тя е знаела, че ти си там и я наблюдаваш?- този път не беше просто опит за учудване, сега Мария беше изумена.
-- Когато успяхме да разменим две три думи, се оказа, че всъщност тя ме е следяла последният месец и половина, а не аз нея. Всичките работи със сектата всъщност са били измислени. За да ме държи под око. Бавно започнах да разбирам флиртовете й, държанието й. Почувствах сърцето си да бие ускорено. И тогава...
-- И тогава? И тогава какво? Не се мотай ами разказвай!
-- И тогава той дойде...
-- Кой той?
-- Мъж на име Грейлок. Запознах се с него в кръчмата, докато я наблюдавах. Тогава ми сподели, че е антиквар. Събирал антики от по-бедните и ги давал на по-властните. Тогава ми се стори, че е съвсем нормален търговец...но не всъщност през цялото време е бил след фамилното ми острие. От тук идва и втората клетва, която дадох на гроба й. Че ще го убия със собствените си ръце!
-- Ами момичето, Морис? Какво стана с момичето?- безизразността на лицето й напълно беше изчезнала. По лицето й беше изписано нетърпение и някаква висша форма на въодушевление.
-- В следващия момент Лиана Вайлд се беше стрелната през него, а Грейлок въпреки светкавичната й скорост я беше хванал за врата. С последния си миг вместо да предпази себе си от последвалата магия, тя предпази мен. Огромни корени изникнаха от земята и ме спасиха от сигурна смърт. Когато те се строполиха върху земята, цялата гора беше повече от мъртва. Животът там все едно изобщо не е съществувал. Единствено мъртви дънери. За мое учудване, Грейлок не ме уби. Просто взе острието и си тръгна. Говореше някакви работи за това как баща ми не ми бил баща и така нататък, но аз вече не го слушах. Стоях вцепенен и гледах безжизненото и тяло. Ако бъда честен, когато лежеше не дишаща в гората, Лиана приличаше точно на теб. Имаше същата бяла коса и мъртвешки поглед. Следващото нещо, което си спомням е как я целунах и след това я изгорих на клада.
-- Това твое правило, че мъртвите трябва да се слеят с вятъра, а?
Морис поклати глава.
-- Искам да те питам нещо. Ако тя беше жива, щеше ли толкова яростно да защитаваш бедните и беззащитните, да вярваш във всички тези добродетели?
-- Ако бъда честен. Не. Това, че тя загина, обезсмърти желанието й. Иначе по това време сигурно щяхме да сме се разделили всеки по своя път и да си спомняме за тези хубави мигове с вътрешна наслада.
-- Значи смъртта й е имала смисъл.- ледено прошепна Мария.
-- Никоя смърт няма смисъл.- заключи Морис и се изправи от кея, на който седяха двамата. С леко навеждане повдигна островърхата си шапка от земята и елегантно попита:
- Ще тръгваме ли? Лично мисля, че доста се застояхме.
Тя леко се изправи и лежерно се обърна към него. Гледаше го студено и някак обикновено. Понечи да върже бялата си косата на плитка, но след секунда се отказа.
Този момент, траещ половин секунда, записан в архивите на вечността, ще остана моментът, в който слънцето изгря в нощта за пръв път от толкова много години.

THE END!

Увод към идната арка!

Животът не винаги е това, което очакваме. Не винаги има ангели, които да се грижат за всеки от нас, малки крилати бебета, които да ни обстрелват с любовни стрели, книга, в която да е предначертана съдбата на света. Понякога нещата не са такива каквито си мечтаем да са. И в този свят не бяха...
Някъде в североизточната част на безкрайното черно нищо, наречено бездна, плуваше огромна топка концентрирано време и пространство. Всъщност и това не е така. Тази огромна топка не плуваше в бездната. Те съществуваха паралелно едно от друго. По точно щеше да е твърдението, че в една част от бездната просто може да се раздере фината материя разделяща сферата с пълното нищо. Не ме разбирайте погрешно! Има и други светове отвъд бариерата на бездната, при които други закони действат и друго ги разделя от черното.
Но сега не е момента да ви разправям за тях. Нека се върнем върху огромната сфера, която излъчваше бяло синя светлина.
Ако надникнем вътре, от далече ще се открие чудна гледка. Гигант се е отпуснал върху легло от облаци и неподвижно прекарва вечността. На равни интервали от време( драги мои читатели, дори да не знаете какво представлява времето( все пак то реално не съществува никъде другаде освен в тази малка сфера) ще ви обясня по-подробно в някой по късен етап на моя разказ.) по-малка сфера от магически енергии смесени с няколко странни кристални елемента, светеща в цвят преливащ от червено в жълто, се издига от краката на това огромно митологично същество и след като минава през цялата площ на тялото му, с леко разтръскване и меко червена, експлозия изчезва като привидение.
Изчезне ли от мястото, където се създава се появява друга, този път приблизително бяла сфера, която прави същите движения.
Но, ако пък се вгледаме от още по-близо в това измерение, ще видим нещо, което природата нарича чудо, но ние за по-кратко ще му викаме човешки същества или резултати от многократна еволюция побутната от нуждата за оцеляване.
За големината на Титана или Гиганта (все едно как го наричате) те са по-скоро микроорганизми. Но дали те мислят така? Не! Според тях този свят е напълно създаден за тях и никой друг няма правото да докосва тяхната действителност.
Човешките същества до такава степен са се адаптирали към живота върху скалистото тяло на Титана, че с нашия птичи поглед може да забележим много удивителни ръчно създадени от човека здания показващи неговото величие.
Като вземем предвид това, че първо ви разказах за странната топка от жълти лъчи, която тук и викат слънце, ще започна с осемте огромни кули на пречистената светлина.
Хиляди магьосници последователи на култа към светлината ежедневно изпълняват своята работа, за да изгрее тъй нареченото по-горе слънце.
Теорията за липса на източник на енергия в това измерение е дълга и затова аз ще я пропусна. Единственото, което ще ви спомена е, че тук енергия не се губи. Просто по различни начини, в повечето случай с помощта на човешка ръка, тя преминава от един вид в друг. Както в този случай от Зооморфните същества, живеещи в опасните гори или понякога дори сред хората, са източник на енергия. Магьосниците, убивайки ги извличат тази енергия, която използват в тези осем огромни кули, да захранват сферата даваща им светлина.
Та тези осем кули не са само източник на една от най-важните причини за кръговрата на измерението, не са и невероятни шедьоври целите обковани в злато и изпълнени с приказно красиви форми и завъртулки, ами и са символ на гордост величие и просперитет. С минаването на толкова години постоянно еднообразие, тези същества са сметнали себе си за отговорни за случващото се с техния любим Титан.
Да, да, знам, че те не могат да се бъркат в чувството за ред на вселената. Но в този разказ те ще разберат, че когато е дошло времето на Титана Агарая да се събуди, искат или не. ще трябва да следват волята на съдбата. (ако съществува!)