Моментът, в който се влюбих!
-- Кажи ми, Морис, защо правиш всичко това? Какво те кара да искаш да правиш света по-добро място?- студено изрече Мария и безизразно срещна очите му.
-- Заради нея. Мисля си, че тя би искала това.
-- Досега никога не си ми казвал, че имаш любима, която те чака някъде.- думите й звучаха като стържене на ледени блокове един в друг.
-- Тя не ме чака никъде. Тя отдавна е мъртва.
-- Разкажи ми. Кога се влюби?
-- Странен въпрос ми задаваш. За кога точно и аз не знам. Но мога да ти кажа кога усетих любовта да бушува в сърцето ми.- Морис се замисли нанякъде и по едно време думите просто започнаха да излизат от устата му.- Още работех като инквизитор. Онзи път ме беше наела анти-магьосническа секта. Следях една магьосница вече трета седмица. До онзи момент просто я дебнех, да отиде някъде където няма никой и да я ликвидирам с един изстрел от моя арбалет. Лека по лека обаче почнах да осъзнавам нещо. Всяко нейно действие ми правеше вътрешно впечатление, което малко по-малко се превръщаше в симпатия.
-- Как изглеждаше
-- Погледни се в огледалото... Тя е точно обратното на това, което си ти!- той се засмя леко и после остана усмихнат.- Тя имаше дълга къдрава коса, леко мургаво лице, светеща усмивка и винаги ама винаги беше усмихната като слънце. А да, имаше и сладък белег отзад на врата си. Белегът представляваше слънце!- Морис понечи да покаже, но само при дигането на ръцете си, Мария го изгледа с демонския си безизразен поглед и той реши, че демонстрации не са нужни.
-- Как разбра, че тя е твоето момиче?
-- Това е малко лично... но все пак ти си най-добрият ми приятел...- той погледна малкия наплив към усмивка, който се опита да направи Мария и се засмя.- Всяка вечер гледах как толкова различни хора се опитват да я заговорят. Всеки път нещо в мен се обръщаше наопаки. Облекчението, когато зареше поредния ухажор беше удивително. Тогава не си давах сметка, но сега осъзнавам, че ме наблюдаваше с периферното си зрение. Имах чувството, че тя ме разбира и за това се държи на страна от другите мъже. Подслушвайки разговорите в кръчмата, пиянските й изповеди и деловите й срещи, разбирах все повече и повече и това я правеше все по-близък за мен човек. Доста често започнах да си задавам въпроса „Ами като дойде моментът какво да направя?”. Заживях с мисълта, че този ден няма да дойде...
-- Искаш да ми кажеш, че тя дори не е знаела, че съществуваш през цялото това време? И ти наричаш това любов?- рядко се случваше, но по снежно бялото лице на Мария почти се появи емоция.
-- Няма ли да чуеш историята до край... След още три седмици дойде заветния момент – Съборът на вещиците от култа към природата. Това беше единствения момент, в който можех да я издебна да не е заобиколена. Вече не можех да лъжа сектата, че просто нямам възможност. Те щяха да дръпнат кранчето... Взех си пълното бойно снаряжение и я последвах в гората.
-- Не ми казвай, че си я убил заради парите...
-- Нямаш навика да доизслушваш хората...- Морис я погледна сърдито и продължи.- Не отидох там да я убивам. Отидох за да я предпазя. А накрая завърши точно обратното. Тя предпази мен.
-- Защо какво стана, не спирай де!- лек наплив на гняв се усещаше в гласът на Мария, но само наплив. Гняв нямаше.
-- Когато тя пристигна на събора, всички до един бяха мъртви. Или поне нямаше никой жив. Може да е имало избягали, но беше пълно с трупове. Тя изкрещя „МОРИС, БЯГАЙ, БЪРЗО СЕ РАЗКАРАЙ ОТ ТУК! ТЕ СА ТУК ЗА ТЕБ!”
-- През цялото време тя е знаела, че ти си там и я наблюдаваш?- този път не беше просто опит за учудване, сега Мария беше изумена.
-- Когато успяхме да разменим две три думи, се оказа, че всъщност тя ме е следяла последният месец и половина, а не аз нея. Всичките работи със сектата всъщност са били измислени. За да ме държи под око. Бавно започнах да разбирам флиртовете й, държанието й. Почувствах сърцето си да бие ускорено. И тогава...
-- И тогава? И тогава какво? Не се мотай ами разказвай!
-- И тогава той дойде...
-- Кой той?
-- Мъж на име Грейлок. Запознах се с него в кръчмата, докато я наблюдавах. Тогава ми сподели, че е антиквар. Събирал антики от по-бедните и ги давал на по-властните. Тогава ми се стори, че е съвсем нормален търговец...но не всъщност през цялото време е бил след фамилното ми острие. От тук идва и втората клетва, която дадох на гроба й. Че ще го убия със собствените си ръце!
-- Ами момичето, Морис? Какво стана с момичето?- безизразността на лицето й напълно беше изчезнала. По лицето й беше изписано нетърпение и някаква висша форма на въодушевление.
-- В следващия момент Лиана Вайлд се беше стрелната през него, а Грейлок въпреки светкавичната й скорост я беше хванал за врата. С последния си миг вместо да предпази себе си от последвалата магия, тя предпази мен. Огромни корени изникнаха от земята и ме спасиха от сигурна смърт. Когато те се строполиха върху земята, цялата гора беше повече от мъртва. Животът там все едно изобщо не е съществувал. Единствено мъртви дънери. За мое учудване, Грейлок не ме уби. Просто взе острието и си тръгна. Говореше някакви работи за това как баща ми не ми бил баща и така нататък, но аз вече не го слушах. Стоях вцепенен и гледах безжизненото и тяло. Ако бъда честен, когато лежеше не дишаща в гората, Лиана приличаше точно на теб. Имаше същата бяла коса и мъртвешки поглед. Следващото нещо, което си спомням е как я целунах и след това я изгорих на клада.
-- Това твое правило, че мъртвите трябва да се слеят с вятъра, а?
Морис поклати глава.
-- Искам да те питам нещо. Ако тя беше жива, щеше ли толкова яростно да защитаваш бедните и беззащитните, да вярваш във всички тези добродетели?
-- Ако бъда честен. Не. Това, че тя загина, обезсмърти желанието й. Иначе по това време сигурно щяхме да сме се разделили всеки по своя път и да си спомняме за тези хубави мигове с вътрешна наслада.
-- Значи смъртта й е имала смисъл.- ледено прошепна Мария.
-- Никоя смърт няма смисъл.- заключи Морис и се изправи от кея, на който седяха двамата. С леко навеждане повдигна островърхата си шапка от земята и елегантно попита:
- Ще тръгваме ли? Лично мисля, че доста се застояхме.
Тя леко се изправи и лежерно се обърна към него. Гледаше го студено и някак обикновено. Понечи да върже бялата си косата на плитка, но след секунда се отказа.
Този момент, траещ половин секунда, записан в архивите на вечността, ще остана моментът, в който слънцето изгря в нощта за пръв път от толкова много години.
THE END!
Няма коментари:
Публикуване на коментар