Призраци

                Всеки човек има такъв призрак. Всеки! Призракът, който виждате постоянно, срещате се постоянно, прави ви впечатление постоянно, но никога не се запознавате. Нещо ви свързва. Не са местата, на които ходите, нещо друго е. Замисляте се за това от време на време, но никога не стигате до абсолютно решение на загадката.

                Тази история е за един такъв призрак.

                Беше първата дъждовна пролетна вечер за годината. Ароматът на прах и дъжд изпълваше улиците. Хората тичаха наоколо за да  се скрият от пороя, без да осъзнават колко красиво е наоколо и как изпускат живота около  себе си. Тъжна гледка.

                Всъщност всичко беше тъжно през  погледа му. Същите действия се повтаряха ден след ден, въртящи се в омагьосан кръг. Всеки ден ходеше на работа, всеки ден се прибираше вкъщи и всеки ден сядаше на компютъра. Дори от време на време се чудеше дали не посещава същите сайтове, където да чете същите новини, ден след ден.

                И така, тъкмо се прибираше от поредния ден работа и се зачиташе в „Физика на тъгата“, новото модерно четиво, което си беше купил, когато трамваят мина по Алабин, пресече Витошка и зави по граф Игнатиев. За секунда погледна към магазинчето за пица на парче и там я видя - С очила, не много висока, с черна къдрава коса, с прилежна бяла риза и черна вратовръзка на ивица. Винаги носеше пола и високо вдигнати чорапи. Ходеше странно, някак непохватно, но и енергично. Странна симфония от неестествени движения, които се сливаха в прекрасна мелодия.

                Това, разбира се, изобщо не беше първият път, в който я виждаше. Беше се случвало няколко пъти. Веднъж стояха един срещу друг в трамвая, друг път на маса разстояние в „КФС“, трети път в някаква забутана книжарница, ровейки за книги от различни жанрове. Не я познаваше, дори не знаеше как се казва. Въпреки това, тя винаги се настаняваше в мислите му.

                Не разбра какво го прихвана, но слезе на следващата спирка. Затича се с пълна сила към пицата на парче, достатъчно бързо, за да я види как се шмугва в един безистен. Последва я.

                По някое време осъзна, че навън всъщност вали из ведро и водата напълно бе превзела всяко сухо място по тялото му, с една дума бе вир-вода.

                Когато влезе в безистена, тя го очакваше. Гледаше го право в очите и накланяше глава ту наляво ту надясно.

                -- Дай си чадъра. – рече момичето и бръкна право в раницата му и затърси.

                Той не знаеше как да реагира. Не знаеше какво да каже. Никога не си бе представял тя да се обърне, никога не се бе замислял какво ще и каже, как ще се държи, какво ще се случи. Просто стоеше неподвижен и гледаше хипнотизирано действията на момичето.

                -- Ето го. – каза тя след секунда и извади малкото сиво чадърче, на което обратната му страна беше лилава.

                Момичето отвори чадъра, подаде му го и се сгуши в него. Двамата тръгнаха по тъмните улици, които до сега пълни с хора, вече бяха пусти и тихи.

                -- Аз съм Алекс. – каза след известно мълчание момчето и видя кратката ѝ усмивка.

                Тя не отговори. Явно не сметна за нужно.

                Вървяха не повече от половин час, когато момичето извади връзка ключове и отключи вратата на двор. Дворът беше на малка двуетажна къща, която изглеждаше като изтръгната от приказките, ако човек я сравнеше с палатите наоколо.

                -- Това е скромната ми къща. – рече тя със същия незаинтересован глас.

                Пристъпиха навътре, изкачиха стълбите и влязоха в апартамента.

Изглеждаше овехтял, но и много уютен, заради лавиците с книги, каквито имаше на всяка стена. Лакираното дърво и старата хартия си пасваха. Преди да се усети му замириса на чай от липа – любимият му и крехката ръка на момичето вече протегната подаваше ароматната чаша.

                -- Носиш ли я? – попита тя от изневиделица, като го погледна под малките си очила и седна на отсрещния стол.

                -- Какво да нося? – отвърна и той още зашеметен от случващото се.

                -- Книгата. Книгата, която четеше, когато те видях миналата сряда. В трамвая. Спомняш ли си? Беше толкова погълнат от нея, че явно не си забелязал, че те наблюдавах.

                Случката на бързо се случи отново в главата му.

                Опитваше се да чете „Физика на тъгата“, но от другата страна на седалката стоеше тя, красива, невинна и щура по някакъв си неин начин.  Не можеше да откъсне поглед от нея. Не знаеше какво минава през главата му, но след къси разсъждения осъзнаваше, че жената на живота му седи отсреща, красива, елегантна и фина, а можеха никога повече да не се видят. Дори да не се запознаят. Ами ако ѝ каже „Здрасти!“? Тя сигурно щеше да го сметне за някакъв луд и да се премести надалеч…

                Разсея спомена си и я погледна. Погледите им се срещнаха.

                -- Да, нося я. Казва се – Физика на тъгата. – успя да изрече преди думите сами да го напуснат.

                -- Искам това да е последното нещо, което да прочета преди да замина. – думите ѝ бяха внезапни и режещи като нож.

                Та те тъкмо се бяха запознали?! Ами ако между тях пламне любов?! Ами ако тя е тази, която той е търсил толкова време?

                -- Ще ме гледаш ли, докато я чета?

                Той извади книгата от раницата си и ѝ я подаде. След това се облегна назад и отпи от чая си. Не знаеше как тече времето. Чувстваше, че може да стои в този стол и да ѝ се наслаждава завинаги. Не искаше този миг да свърши. Ако свършеше, тя щеше да замине. За къде? Той не знаеше.

                Бяха минали няколко секунди. Той седеше на любимото си място в трамвая и нервно прелистваше книгата си. Срещу него стоеше тя. Красива, изящна, къдрава и прекрасна. Хвърляше ѝ от онези странни погледи, но не знаеше какво да направи. Ами ако ѝ каже „Здрасти!“? Тя сигурно щеше да го сметне за някакъв луд и да се премести надалеч…

                -- Аз съм, Ария. – промълви тя и го погледна неразбиращо.

                -- Не заминавай, моля те! – изрече той, като на автопилот.

                Погледите им се срещнаха за миг, толкова изненадани един от друг, толкова истински и толкова пълни с неизказани чувства.

                Той се наведе към нея и тя впи устни в неговите. Двата призрака се сляха и за миг всичко придоби смисъл.


Призраци by Alexander Tsankov is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-ShareAlike 4.0 International License.
Permissions beyond the scope of this license may be available at http://proxyfantasy.blogspot.com.